Мандел пое с трепереща ръка металната игла и изписа името си на пергамента, като забеляза, че се получи не по-малко разкривено от имената на останалите. След това убиецът взе пергамента и иглата от него и ги прибра в туниката си.
— Това няма да се забрави — каза той. — Никое предателство не се забравя. — Мандел кимна примирено, преди убиецът да добави: — Обърни се.
Мандел се подчини, без да продума.
Взира се сякаш цяла вечност в дървената входна врата. Очакваше всеки миг убиецът да го прободе в гръб или да му пререже гърлото, но не се случи нищо такова. Когато най-сетне събра кураж да се обърне, момчето го нямаше.
С разтреперани колене, Мандел отвори вратата. Слънчевата светлина го заля, докато облекчението бавно го изпълваше. Той излезе на двора, застана сред труповете на пазачите си и забеляза, че още стиска лютнята.
Много му беше помогнала, няма що.
Пусна я на земята и тя издрънча нестройно. Той се наведе да вдигне меча на един от пазачите си.
Трябваше да намери Дален.
С удоволствие щеше да го научи какво означава вярност…
Двадесет и шест
Каира гледаше Мерик, който се стовари на койката си напълно облечен. Здравата я беше вбесил. Тя още беше бясна, но нямаше време за това. Когато Мерик захърка, тя оправи бронята си и препаса меча.
Беше помолила Статон и Уалдин да останат на пост, макар че с Мерик трябваше да ги сменят. Той сега беше безполезен, но поне тя можеше да смени един от тях. Ако Гарет разбереше какво се е случило, щяха сериозно да загазят. Каира щеше да се изправи пред последствията, както се изправяше пред всичко — с високо вдигната глава. По-важно беше да намери Мерик и да му попречи да се върне пак към старите си навици. Той беше добър човек, дълбоко в себе си, но имаше склонност да изпада в пристъпи на самосъжаление. Каира го беше спасила веднъж, но не знаеше още колко дълго ще може да го прави.
Изтича от казармите и пое по коридорите на двореца. Кралицата трябваше да е вече в покоите си и с малко късмет, тя щеше да успее да смени Уалдин или Статон, преди някой да забележи. По това време на нощта коридорите на двореца бяха пусти, но Каира усещаше някакво безпокойство. Дали заради вината? Имаше чувството, че древните гоблени и мрачните портрети на отдавна мъртви крале я гледат осъдително.
Каира тръгна към реликвария под горните зали. Още с отварянето на вратата видя нещо, от което сърцето ѝ спря. Двамата стражи лежаха на земята с изкривени шлемове. Не помръдваха.
Тя извади меча си и тръгна напред, но внезапно се сепна, защото видя, че канцлерът Дуркет се свива в ъгъла. По лицето му се стичаха сълзи и той хапеше силно кокалчетата на пръстите си, сякаш в отчаян опит да заглуши риданията си.
Каира отвори уста да го попита какво се е случило, но не успя, защото усети някакво движение в сенките вляво. Едва успя да отскочи от нападателя.
Избегна един удар и заотстъпва към центъра на залата. Трудно фокусираше очите си в слабата светлина на факлите, но видя, че е обградена от четирима мъже с червени туники. Те бяха с безизразни лица, но тя ясно разбра намерението им. Искаха да я убият.
Тези чуждестранни пазачи не бяха въоръжени, но въпреки това бяха много опасни: повалените стражи бяха доказателство за това и Каира нямаше време да се чуди защо внезапно са се нахвърлили върху рицарите на Скайхелм. Двама се хвърлиха към нея и схватката започна.
Мечът на Каира се спусна светкавично, заби се в коляното на единия, но когато мъжът падна, нещо я удари отстрани. Въпреки бронята, която я покриваше от врата до петите, ударът разтърси цялото ѝ тяло и тя политна настрани. Още преди да е възстановила равновесието си, друг пазач скочи към нея. Каира се претърколи наляво, към мястото, където трепереше Дуркет, а кракът на нападателя ѝ се стовари върху плочите с такава сила, че от тях се разлетяха отломки.
Канцлерът Дуркет изписка и задрапа настрани, да се отдалечи от битката.
След миг Каира вече беше на крака и друг от нападателите се хвърли към нея. Тя замахна високо с меча, но той се наведе невъзможно бързо и я удари в корема. Чу се тъп звук, когато нагръдникът ѝ хлътна навътре, и тя политна назад. Изгуби равновесие и падна на коляно, ударът ѝ изкара въздуха. Едва успя да забележи, че първият от пазачите пълзи през залата в търсене на отсечения си крак, когато другите трима пак се хвърлиха към нея.
Тя изрита единия, просна го по гръб и се претърколи настрани. Преди да успее да се изправи, получи силен удар в рамото. Обърна се по инстинкт, защото очакваше третият да нападне, и стана точно така. Мечът ѝ прониза туниката му и хлътна между ребрата му. Воинът се втренчи безмълвно в нея, лицето му не изразяваше нито болка, нито някаква емоция. Той стисна дръжката на меча, изтръгна го от ръцете ѝ и се строполи мъртъв.