Както и очакваше, на зазоряване двамата с Мерик бяха извикани при капитан Гарет. Той кипеше от гняв.
— Къде бяхте? Трябваше да сте на поста си.
Мерик се озърна към нея. Тя знаеше, че трябва да признае всичко, но все още изпитваше някаква лоялност към него.
— Аз съм виновна — започна Каира. — Трябваше…
— Не — прекъсна я Мерик. — Аз съм виновен. Напуснах казармата и Каира дойде да ме търси. Аз…
— Достатъчно! — извика Гарет. — Не искам да чувам нищо повече. И без това няма значение. Имате късмет, че не ми достигат хора, иначе щях да заповядам да бъдете нашибани с камшик и изхвърлени на улицата. А ти. — Гарет стоеше пред Мерик, носовете им почти се докосваха. — Бях твърде снизходителен с теб. Позволих ти да правиш каквото си искаш и ти много прекали. Помисли си, момче. Помисли си дали искаш да останеш. Ако не щеш — прав ти път.
— Искам да остана — отвърна без колебание Мерик. — Вече съм сигурен. Трябва да изпълня дълга си. Сега повече от когато и да било.
Това сякаш успокои малко Гарет.
— Добре тогава, но това е последният ти шанс — махна с ръка. — Разкарайте се.
— Уалдин и Статон? — попита Каира, преди да си тръгне. — Как са те?
— Уалдин още не е дошъл в съзнание — отвърна мрачно Гарет и замълча, сякаш не можеше да продължи.
— А Статон?
Капитанът само поклати глава.
Каира стисна юмруци и се обърна. Докато прекосяваха двора, Мерик заговори:
— Виж, аз съжалявам…
— Млъквай — прекъсна го тя. — Не ме интересува.
— Но…
Тя се извъртя към него, стиснала юмруци и готова за нова схватка, въпреки болката, която разкъсваше цялото ѝ тяло.
— Приключихме, Райдър. Гарет ни даде последен шанс да възвърнем честта си. Заедно ще изпълняваме дълга си да пазим кралицата. Извън това ти не съществуваш за мен. Разбра ли?
Остави го да стои насред двора и не дочака отговора му.
Двадесет и седем
Магистра Гелредида изобщо не изглеждаше смутена от неудачите на Уейлиън в Северната порта. Като че ли дори ги беше очаквала. Вместо да го упрекне заради некадърността му, тя му даде друга задача.
Той ѝ разказа за сиропиталището и че Флетчър принуждава децата да работят. Тя не се трогна от съдбата им, заинтригува се повече от случилото се при билкаря Милиус. Уейлиън се страхуваше да ѝ признае, че беше избягал в нощта, за да не бъде отровен от онзи мръсник, но тя като че ли не се изненада.
— Няма значение — каза Гелредида. — Това се очакваше.
Това се очаквало?
Ако само преди няколко седмици беше казал на Червената вещица, че не е успял да изпълни задачите ѝ, тя щеше да го накаже за цял месец с най-неприятната работа. Вече започваше да се чуди коя е жената, която бе заварил след завръщането си от планината Криега. Тя беше толерантна, разбираща и дори сдържана в оценките си към него.
Но пък и Уейлиън се беше променил. Беше по-силен, по-решителен… и дори смел? С наближаването на войната всички трябваше да се променят. Вероятно Гелредида беше най-променена.
Времената бяха опасни и ако тя не намереше някакъв начин да убеди архигосподарите да се присъединят към борбата, може би градът щеше да загине. Уейлиън не разбираше как може да ѝ помогне в това, но кой беше той, че да спори с магистрата?
Седна до писалището си. Това бе съвсем кратък отдих, преди да го изпратят на следващата задача, и той ценеше всеки миг. На писалището му имаше книга и пергамент. Той докосна малкото квадратче хартия и погледна адресите, изписани на него. Гелредида му беше казала, че това е следващата му задача — да отиде до Търговския квартал, да намери Джозая Клум и да го отведе в къщата, чийто адрес беше написан на гърба на листа.
Може ли да има нещо по-лесно?
Уейлиън имаше чувството, че всичко може да е по-лесно. Задачите на господарката му никога не бяха толкова ясни, колкото изглеждаха на пръв поглед, и често го излагаха на смъртна опасност. Но трябваше да признае, че вече донякъде се наслаждаваше на риска.
Да, беше скимтял и плакал, когато си мислеше, че ще бъде изяден от планинския звяр, но кой не би го направил? Като се замислеше сега, беше преживял големи вълнения в онази планина. Във всеки случай не по-малки от вълненията в Параклиса на Таласъмите.
Той вече беше важен човек. Вече имаше значение и вършеше нещо добро, нещо значимо. Макар че не знаеше точно как или защо.
Погледна пак дебелата книга, отворена на писалището. Тя беше изписана с четливи черни редове. Синтаксисът беше архаичен, но Уейлиън установи, че разбира същината по-лесно, отколкото при всички книги, които бе чел досега. Властта на Гласа, така се казваше тази. Нямаше неразбираемо заглавие, дори името на автора не беше изписано на корицата.