Цели глави бяха посветени на това как да проникнеш през Воала и да черпиш от магията, която може да отприщи могъщи космически сили само с една дума. Уейлиън беше силно заинтригуван от тази книга. Научеше ли тайните в нея, щеше да може да владее умовете на хората. Да прониква в тях. Да ги подчинява на волята си. С една дума, щеше да кара цветята да вехнат, да променя времето или да изпраща послания по птиците.
Тази мисъл го вълнуваше повече, отколкото можеше да изрази, но той и за миг не си помисляше, че е близо до способността да отприщи небесната мощ само с шепот. Засега трябваше да се задоволи с нещо лесно.
На писалището пред него имаше малко огледало. Уейлиън не беше голям почитател на отражението си, макар че напоследък не бе чак толкова недоволен от него. Все пак това не му попречи да опита да разбие огледалото само с дума.
След Параклиса на Таласъмите, след деня, в който победи Рембрам Туле, той искаше да си върне силата, която бе почувствал тогава. Една дума, една дума, която не можеше да си спомни, му беше спасила живота онзи ден.
Гелредида му предложи да чете по въпроса, вместо да се упражнява, но Уейлиън знаеше, че вероятно магическите сили скоро пак ще му потрябват. Може би животът му щеше да зависи от тях. Не можеше да посрещне хуртите само със смръщена физиономия и вонящ на чесън дъх.
След много проучвания Уейлиън откри в книгата думата, която търсеше. Аваггду беше разрушаващата дума. С нея можеше да накараш Воала да преобразява неодушевени предмети. Да ги разбиваш, да ги разкривяваш или да ги превръщаш в нещо друго. Като обмисли потенциалните опасности, Уейлиън реши, че ще е най-добре да започне с нещо дребно.
Той изрече думата, взирайки се в огледалото.
— Аваггду!
Огледалото само отвърна на втренчения му поглед.
— Аваггду — повтори Уейлиън. Този път по-силно и с различно окончание.
Пак нищо.
В книгата пишеше, че няма значение дали го казваш с чувство, или с желание, важно е колко вещ в изкуството е Проводникът, каквото и да означаваше това. Явно имаше нужда от още упражнения, но как беше успял да използва тази способност на прага на смъртта? Може би беше съвпадение. Дали? Със сигурност трябваше да има някаква емоционална връзка, нещо, свързано със страха му?
Той пак се втренчи в отражението си и повтори:
— Аваггду — този път се опита да го направи, без да влага някаква мисъл или чувство.
Пак нищо, но когато изрече думата, усети някакво странно гадене в стомаха си. Вместо да се бори с него, той му позволи да нарасне. Да, беше смущаващо, но не съвсем неприятно.
— Аваггду — каза отново.
И докато се взираше в отражението си, в окото му разцъфна кърваво мънисто. Огледалото се огъна и образът му грозно се разкриви.
Точно тогава на вратата се почука.
Уейлиън подскочи и бързо посегна да попие с ръкав кръвта от лицето си. Гаденето утихна и беше заменено от отвращение заради стореното. Това не беше редно. Цялата тази работа му се струваше крайно извратена, но магията не беше ли точно това?
Пак се почука по вратата. Човекът отвън беше настоятелен.
— Идвам — извика Уейлиън, стана от писалището си и тръгна към вратата.
Отвори я, като очакваше да види Гелредида, която идва да му даде друга задача, но двамата, които стояха на прага, го изненадаха.
Уейлиън позна единия. Беше нисък, със сива къдрава коса. Ниро Лаиус имаше широка сърдечна усмивка, за разлика от останалите архигосподари.
— Здравей, Уейлиън — каза Главният гадател. — Може ли да влезем?
— Да — отвърна Уейлиън и отстъпи встрани да им направи път.
Втората фигура се наведе под трегера, за да влезе в стаята.
Покритите с черна броня рамене почти докосваха рамката на вратата. Той стискаше шлема си под мишница, имаше строго лице и къса бяла брада. Когато влезе, огледа Уейлиън, после писалището, леглото му, прозореца, тавана — огледа стаята, сякаш търсеше опасност.
— Познаваш маршал Ференц, разбира се.
Уейлиън се опита да преглътне, но установи, че гърлото му пресъхва все повече.
— Ами… не, не мисля, че съм имал удоволствието.
Мъжът не му подаде ръка и Уейлиън не възнамеряваше да му подава своята. Разбира се, беше чувал за маршала на Рицарите на Гарвана, но за щастие никога не му се беше налагало да говори с него.
— Моля, седни, Уейлиън — каза Ниро и се настани на стола до писалището му.
Единственото друго място, на което можеше да се седне, беше леглото и Уейлиън послушно се настани на него. Пухеният дюшек никога не му беше изглеждал толкова неудобен. Маршал Ференц застана пред вратата и се втренчи в него.