Хората го правеха по трима-четирима наведнъж, мъже и жени, които не ги беше грижа какво точно завират и в кого. А докато всички се напиваха все повече, положението ставаше все по-страшно. Част от нея искаше да избяга възможно най-далеч. Друга част, онази любопитна малка част от нея, от която така и не успяваше да се отърве, искаше да остане и да гледа, колкото и отвратително да беше.
Накрая хората започнаха да се разотиват и тълпата малко се разреди. Раг нямаше представа кои са тези, които останаха, но явно Фридрик имаше някаква полза от тях. Той рядко даваше подобни пиршества. Той рядко правеше нещо, без да има изгода от него.
Когато в кръчмата останаха само десетина души, се появиха момчетата на Фридрик. Ярик и Есен веднага се заеха да разчистват, сякаш бяха прислужници. И двамата не изглеждаха особено доволни, но не се оплакваха. Никой не смееше да се оплаче от задача, възложена му от Фридрик. Харкас стоеше наблизо и гледаше страховито, а Шърл чистеше в единия ъгъл. Вече изглеждаше доста по-добре, но все още приличаше на пребито куче и точно така си беше.
— Добре ли си? — попита го Раг, когато той докуцука и седна внимателно на един стол.
— Ще оживея — отговори Шърл.
Преди тя да каже още нещо, Фридрик излезе от кухнята, дъвчеше нещо. Миризмата на храна достигна до Раг и стомахът ѝ изкъркори в отговор.
— Така, аз имам малко работа — каза Фридрик. — Ти ще забавляваш гостите, докато си тръгнат, нали, Раг?
Тя кимна, макар че нямаше представа как точно трябва да ги „забавлява“. Струваше ѝ се, че те се забавляват достатъчно и сами.
— Искам останалите да сте почистили всичко, докато се върна. — Ярик вдигна поглед от метлата, а Есен измърмори нещо в съгласие и грабна две халби.
Фридрик излезе от кръчмата. Раг нямаше представа къде отива той по това време на нощта и то без охрана, но нямаше намерение да пита.
Беше по-загрижена какво ще стане с онзи тип в избата.
Нобул или Линкон, или както беше проклетото му име, сигурно вече беше мъртъв. Все пак едно дразнещо гласче някъде в дъното на съзнанието ѝ, ѝ казваше, че може и да е жив. Имаше само един начин да разбере.
Когато никой не я гледаше, тя тръгна към дъното на кръчмата. Вратата към избата беше отворена и вътре беше черно като в ада. Две свещи горяха на една лавица, Раг ги взе, по една във всяка ръка, и тръгна по стълбите. Светлината ѝ не стигна много далеч в мрака, но тя помнеше достатъчно добре разположението долу, за да не се препъне в нещо. Само това оставаше.
Скоро го откри и ѝ се прииска изобщо да не беше слизала тук. Той още беше с окован за подпората до ямата. Беше отпуснал главата си напред, дрехите му висяха разкъсани, а косата му бе сплъстена от кръв.
Раг тръгна към него, страхуваше се какво ще открие. Боеше се да не е мъртъв и едновременно с това се боеше, че може да е още жив. Вероятно за него смъртта бе за предпочитане.
Тя остави внимателно свещите до краката му и се примъкна приведена напред. Гърдите му се надигаха леко, дъхът му излизаше накъсано.
— Нобул?
Той не помръдна и тя си помисли, че не я е чул, но след малко бавно вдигна глава. Лицето му беше в ужасно състояние, носът и устните бяха покрити със съсирена кръв, едното му око беше червено, а едното ухо беше почти отпрано.
Тя не знаеше какво да му каже. Не знаеше и какво да направи.
И тогава той се усмихна.
По зъбите и венците му беше полепнала кръв, сякаш някой беше използвал лицето му, за да забие пирон, но той все пак ѝ се усмихна.
Раг поклати глава, усещаше, че в очите ѝ напират сълзи. Какво бяха сторили с човека, който ѝ беше спасил живота?
— Извинявай — само това успя да измисли. Не че беше виновна тя, но наистина се чувстваше отчасти отговорна. Трябваше да се опита да го измъкне оттук, когато имаше възможност. Но как би могла?
— Не си виновна ти — каза той.
— Трябваше да се опитам да ти помогна.
Нобул поклати глава.
— Това няма нищо общо с теб, момиче. Защо да рискуваш живота си заради мен?
Тя се приближи.
— Това съм аз, Раг. Не ме ли позна?
Той се вгледа в нея, очите му проследиха чертите ѝ.
— Не си спомням. Трябва ли?
— Преди няколко седмици ти ме спаси. Онзи тип щеше да ме убие, а ти дойде с другите Зелени куртки и му видяхте сметката.
Докато говореше, прочете по лицето му, че започва да си спомня. Очите му се отвориха широко, после той пак се усмихна, сякаш бе срещнал отдавна изгубен стар приятел.
— Ти си момичето, което изчезна. Взе и главата на онзи нещастник, ако се вярва на слуховете.
Раг изпита внезапно пробождане на срам. Да, беше взела главата — тя беше билетът ѝ за Гилдията. Колко ли по-различни щяха да са нещата сега, ако просто я беше оставила там?