— Аз… Имах си причини. Не беше толкова странно, колкото сигурно изглежда.
— Е, сигурно си го направила, защото е трябвало. Копелето си го заслужаваше.
— Да, така е. Но всичко се обърка. Аз не съм една от тях — посочи към вратата на избата, надяваше се, че Нобул ще схване кого има предвид. — Дори не искам да съм тук.
— Аз също — каза Нобул. — Но невинаги получаваме това, което искаме. Послушай съвета ми, момиче, и бягай. Далече. Възможно най-далече и не се обръщай назад.
Това винаги беше вариант. Но къде ще избяга? Пак щеше да се озове на улиците, само че в непознат град.
— Не мога. Трябва да свърша някои неща тук. Трябва да се погрижа за някои хора. Имам отговорности.
Нима? Да, тя се беше разбрала с онази жена Каира, каза ѝ, че ще ѝ заведе Фридрик. Но всъщност дължеше ли ѝ нещо? Не.
Имаше и други хора — Чирпи, Мигс, Тиджи — хора, за които я беше грижа, хора, за които беше отговорна. Трябва да се погрижи за тях, беше си го обещала.
— Няма нищо лошо в отговорностите — каза Нобул. — Само че трябва да избереш правилните хора, за които да си отговорна. Тези хора струват ли си?
— Да, струват си.
— Трябва да мислиш и за себе си, момиче. Ти си оцеляващ, без съмнение, но рано или късно ще трябва да се погрижиш за себе си.
Тя кимна. Беше прав: трябваше да се погрижи за себе си. И вероятно щеше да се наложи да извърши още срамни неща, за да оцелее. Щеше да ѝ се наложи и да живее със себе си после, а това винаги беше най-трудното.
Раг беше извършила някои неща, с които трудно живееше. Отсега нататък щеше да се опитва да улесни нещата за себе си.
Тя отиде до подпората, на която Нобул се облягаше, и провери веригите. Китките му бяха оковани. Трябваше някъде да има ключ.
— Ще се върна скоро — каза на Нобул, изправи се и тръгна пак по стълбите, като остави свещите до него.
Качи се горе и присви очи на светлината. Огънят в кръчмата гореше ярко, явно някой го беше разпалил, докато я нямаше.
Неколцина от „гостите“ на Фридрик още се мотаеха наоколо, Ярик и Есен чистеха, а Шърл и Харкас ги гледаха.
Раг се приближи и грабна метлата от ръката на Есен.
— Вие, момчета, си тръгвайте — каза тя. — Аз ще довърша, няма смисъл всички да висим тук, нали?
Ярик погледна Есен, после към нея.
— Но Фридрик каза…
— Фридрик каза на мен да се погрижа за това, не на вас. Всичко е наред. Не остана много за чистене — те се спогледаха, сякаш им се искаше да си тръгнат, но се страхуваха да не бъдат пребити като Шърл. — Какво? Няма къде да идете ли?
Ярик пак погледна Есен, този път и двамата свиха рамене.
— Благодарим, Раг — каза Есен. — Ще сме ти задължени.
Смигнаха ѝ и тръгнаха към вратата. Като ги видя, че излизат, Шърл се изправи с мъка и ги последва. Само Харкас остана.
Раг се опитваше да не му обръща внимание, метеше си, все едно го нямаше, но виждаше, че се взира в нея. Дали знаеше, че е намислила нещо?
Спря и го погледна. Усмихна му се, въпреки мрачното му изражение.
— И ти можеш да си тръгваш. Едва ли ще стане нещо тук? Виж ги. — Посочи към хората, които бяха налягали полуразсъблечени из кръчмата.
Харкас продължаваше да я гледа и тя също се втренчи в него, въпреки страха си. Още се усмихваше. За миг ѝ се стори, че Харкас ще каже нещо, но той излезе от кръчмата, без да продума.
Раг въздъхна, когато вратата се затвори след него, и опря метлата на тезгяха.
Да видим къде е проклетият ключ?
Ако Фридрик го беше взел, а най-вероятно бе станало точно така, тя нямаше да успее да измъкне Нобул. Но може би го беше оставил при някой от тези типове.
Тръгна бавно из помещението. Не познаваше повечето хора, които лежаха в сенките. Мъже и жени лежаха преплетени и от тях смърдеше на похот и пиячка. Някои претърси лесно, защото дрехите им бяха хвърлени по пода, но колкото и бричове да провери, не откри никакъв ключ. Точно когато вече си мислеше, че ще трябва да претърсва и хората, видя едно познато лице.
Той лежеше в ъгъла с бутилка вино в ръката. Раг си спомни, че той беше довел Нобул в кръчмата. Устата му беше затворена, но тя знаеше, че вътре липсват няколко зъба. Точно той беше оковал Нобул в началото. Сърцето ѝ ускори ритъма си.
Тя клекна до него, огледа бързо стаята, за да се увери, че никой не я наблюдава, и посегна към колана му. Мъжът дишаше равномерно и хъркаше силно, а ако се съдеше по наполовина празната бутилка до него, нямаше изгледи да се събуди скоро. На колана му висеше нож, до него — кесия с монети. Раг сръчно откачи кесията и бръкна вътре. Остави няколко медни монети да се плъзнат през пръстите ѝ, докато откри онова, което търсеше. Когато извади ключа, едва не извика от радост.