Изправи се. Мъжът продължаваше да хърка, бутилката се изплъзна от пръстите му, изтрополи на дъските и се затъркаля, разливайки съдържанието си. Раг замръзна на мястото си в очакване някой да скочи и да я свари на местопрестъплението.
Никой не помръдна.
Тя тръгна възможно най-тихо към избата, сърцето ѝ препускаше в галоп. Нещо ѝ подсказваше, че това е пълна лудост. Тя предаваше Гилдията. Да, това беше чисто и просто предателство и щеше да си получи наказанието накрая. Но тя и без това беше предала Фридрик. Какво значение имаше вече?
Когато слезе в избата, видя, че една от свещите е изгаснала, но на светлината на другата успя да плъзне ключа в оковите на Нобул. Чу се приятно щракане и те се отвориха.
Веригите паднаха на пода и Раг мина пред Нобул. Той още седеше с увесена напред глава.
— Трябва да бягаш — прошепна той, преди го разтърси здраво, за да види дали е в съзнание.
— Аз ли трябва да бягам? — рече тя. — Мисля, че ти си този, който трябва да бяга, приятел.
— Не — каза Нобул и се опря на подпората, за да се изправи. Надигна се от пода като планина, която изниква от земята. — Ти трябва да бягаш. Защото, когато се освестя малко, аз ще се кача по тези стълби и ще избия всички мръсници горе. — Той се обърна към нея и я погледна така, че тя щеше да помни този поглед до последния си дъх. — Ако си още тук, вероятно накрая ще умреш с тях.
Той вече не изглеждаше полумъртъв. В очите му грееше зловеща светлина, най-зловещият блясък, който бе виждала. И разбра, че ще стори това, което бе казал.
Без да продума нищо, тя се обърна и хукна по стълбите. Вече не я беше грижа дали вдига шум, искаше само да избяга. Когато стигна горе, се запита дали да не предупреди хората — да им каже, че един безумец идва към тях и трябва да се омитат.
Но те си го бяха заслужили. Бяха дошли по покана на Фридрик, бяха пили виното му, бяха гледали боя и бяха чукали тези курви.
Сега просто трябваше да си понесат последствията.
Двадесет и девет
Болеше го. Не като в старите дни, когато болката беше нещо хубаво и подхранваше гнева му. Това беше друга болка. По-дълбока. Сякаш огън го изгаряше отвътре и можеше да го потуши единствено с убийство.
Не искаше да плаши Раг, все пак тя го беше спасила, но едва ли би искала да стане свидетел на това, което предстоеше. А той вероятно наистина щеше да спази обещанието си и да я очисти заедно с всички останали, които му се изпречат пред погледа. Най-добре беше да я няма.
От капака на избата се изливаше слаба светлина и Нобул пристъпи към нея. Цялото му тяло беше сковано — дори раните от ухапванията не го боляха вече. Беше жаден и гладен и бе стоял твърде дълго в тази черна дупка, без да помръдне и мускул. Един глас в него му казваше, че има нужда от помощ, но той знаеше, че първо трябва да си свърши работата. Тази работа щеше да е доста мръсна. Работа, на която малцина биха се решили. Работа, за която Нобул Джакс беше роден.
С всяка стъпка към светлината увереността му нарастваше. Докато се приближаваше към капака, се изпълваше с все повече решителност.
Време е да забравиш болката. Време е да забравиш за мъките.
Знаеш за какво дойде време.
Стълбите изскърцаха леко под тежестта му. Ръката му още стискаше веригата, която висеше от дясната му китка, и той я усука около юмрука си, за да не подрънква. Най-добре да не го чуят, че приближава. Щеше да развали изненадата.
Отгоре се чу подсвиркване. Нобул надникна през капака. На прага се очертаваше силует на гол мъж, който пикаеше на тъмната улица. Къде бяха изчезнали дрехите му, бе пълна загадка, но те и без това нямаше да му трябват, не и там, където Нобул щеше да го изпрати.
Нобул излезе от избата. Питаше се дали този мъж е гледал боя с кучета в ямата. Питаше се дали добре се е посмял. Дали е викал с ревящата тълпа, дали го е заплювал, докато той се бореше за живота си. Когато прехвърли веригата през главата му и я затегна на гърлото, Нобул осъзна, че всъщност не му пука.
Трябваше да му се признае на този тип — не се даде лесно, но в хватката на Нобул нямаше никакъв шанс. Отначало мъжът се вкопчи във веригата и зарита с крака, за да намери опора, но Нобул само затегна още повече и го вдигна от земята. После онзи потанцува малко във въздуха като обесен, който опитва да избяга от примката. Когато усети, че краят наближава, забрави за веригата и се опита да издере очите на Нобул. Но напразно.
Мъжът се отпусна. Нобул го подържа още малко, колкото да се увери, че не се преструва, и хвърли трупа му на пода.
Втренчи се за миг през отворената врата. Навън беше тъмно, нощният хлад носеше дъх на зима. Можеше да си тръгне сега, да бъде свободен. По-късно щеше да има време за отмъщение. Това беше разумният ход.