Но ти кога си постъпвал разумно?
Нобул затвори вратата. Завъртя ключа, който беше още в ключалката, извади го и го хвърли в избата. После внимателно отвори вътрешната врата. Не искаше да плаши никого. Не искаше да разберат какво ги чака.
Щом пристъпи в кръчмата, го заля топъл въздух. Огън пращеше в ъгъла, тезгяхът беше покрит с чаши и бутилки.
Нобул тръгна през помещението, покрай проснатите на пода тела. Някой се поразмърда, но не се събуди. Когато стигна до другия край, Нобул плъзна резетата на вратата, после взе един стол и залости с него дръжката.
Не искаше някой да нахлуе, преди забавата да е свършила, нали?
Докато решаваше откъде да започне, погледът му попадна на един спящ до тезгяха. Мъжът хъркаше силно, а главата му висеше настрани.
Нобул го позна и сърцето му заби по-бързо. Тръпки на вълнение плъзнаха по тила му.
Беше обещал нещо на това копеле. Време беше да изпълни обещанието си.
Уви плътно веригата около десния си юмрук, а с лявата посегна към ризата на мъжа. Когато го издърпа от пода, беззъбият отвори очи и изхриптя. Нобул го блъсна в тезгяха и го задържа там, докато погледът му дойде на фокус.
Беззъбият изглеждаше объркан, гневен, а после — изплашен, когато видя добре окървавеното лице на Нобул.
— Здравей, здравей — рече Нобул.
Беззъбият отвори уста да отвърне — да се моли или пък да изръмжи нещо в отговор. Нобул заби увития с верига юмрук в устата му. Мъжът изписка, когато едната страна на лицето му избухна в кръв и малкото гнили зъби, които му бяха останали, изхвърчаха от главата му.
— Какво ти казах аз на теб? — изръмжа Нобул и пак заби юмрук в размазаното му лице. — Не помниш ли, нещастнико? — Удари го отново и беззъбият се отпусна на тезгяха. — Казах ти, че ще те убия — издърпа го към лицето си. — Аз винаги изпълнявам обещанията си.
Нобул го пусна и главата на мъжа отново се стовари върху тезгяха. Копелето вдигна немощно ръце, за да измоли милост. Нобул замахна и блъсна отново главата му в тезгяха. И продължи да я удря, разбиваше я, размазваше я. Всеки удар отекваше в кръчмата и Нобул чу, че хората зад него започват да се будят.
Добре! Нека погледат. Нека видят какво ги чака.
Дълго след като беззъбият спря да мърда, Нобул пусна тялото му да се свлече на пода. Трябваше да е доволен.
Но не беше.
Една жена изпищя. Последва суматоха, мебели стържеха по пода, някой хукна към изхода.
Нека бягат.
Нобул се обърна и видя, че към него приближава гол мъж. Беше вдигнал парче черен метал над главата си. Нобул успя да види страха в оцъклените му очи, преди да пристъпи напред и да го удари в главата. Мъжът закова на място и металът падна от ръката му. Още един удар в главата и той се свлече в краката на Нобул.
Нобул се наведе да вземе парчето желязо. Беше ръжен, още топъл от допира. Легна добре в ръката му. Вдигна и го заби в главата на мъжа. Една жена изпищя. Нобул се обърна и тръгна към нея. Тя продължи да пищи, неспособна да помръдне от мястото си.
Дали и тя бе гледала боя с кучетата? А какво значение имаше?
Той заби увития с верига юмрук в устата ѝ и тя политна назад. Още един удар по главата и Нобул усети как черепът ѝ се спука.
Вече всички търсеха спасение, но нямаше къде да се скрият, не и от него.
Нобул се обърна към входната врата. Полуголи хора трескаво се опитваха да измъкнат стола изпод дръжката и да дръпнат резетата. Нобул се озова до тях за миг и вдигна ръжена. Преди няколко нощи те се смееха, крещяха и го чакаха да умре. Сега бяха врещяща маса от тела, които щяха да бъдат убити.
Кръвта плисна по лицето му при първия удар. Усети вкуса ѝ на устните си — топъл и познат. Замахна с юмрук и веригата се впи приятно в кокалчетата му. Това подклаждаше огъня, разпалваше глада му и само едно можеше да засити този глад.
Не след дълго пред вратата вече лежаха само трупове. Прекършени и разкъсани.
Нобул се извъртя, гладен за още, и огледа останалите в кръчмата. Когато тръгна през стаята, чу скимтене под една маса и я изблъска настрани. Някой се беше скрил под нея с изкривено от ужас и обляно в сълзи лице.
— Моля те — каза мъжът, събрал ръце като за молитва.
Нобул се втренчи в него и внезапно си спомни нещо — имаше още едно копеле, което трябваше да умре.
— Къде е Фридрик? — изрева той.
— Не зная. По дяволите, щях да ти кажа, ако знаех, но не зная — замоли се мъжът. — В името на Арлор, пощади ме.
Но тук вече нямаше да има пощада.
Нобул го удари толкова силно с ръжена, че чу как черепът се спука. Преди мъжът да падне, той заби ръжена в окото му и по ръката му плисна гореща кръв.