Някъде от дъното на стаята се чу шум, останалите гуляйджии удряха по вратата и крещяха за помощ.
Нобул тръгна бавно към тях, на устните му плъзна усмивка. Какво им ставаше на тия? Нали бяха дошли за убийства. Е, той им ги осигуряваше.
Влезе в задната стая, където се чуха още писъци и отчаяни викове. Един дори се осмели да го нападне и Нобул едва не се засмя. Мъжът държеше нещо в ръката си — тояга или крак на маса. Нобул вдигна ръка, когато тоягата се спусна към него. Болката подхрани огъня. Един бърз удар в гърлото и нападателят вече беше на пода, стискаше врата си и поемаше последния си дъх.
Нобул се наведе и взе сопата. Очите му бяха широко отворени, устата беше разтеглена в мъртвешка усмивка. Той продължи с удоволствие мрачната си работа.
Писъците и ударите по вратата не продължиха дълго. Имаше и молби, но те бяха само шум за Нобул, а лицата се размазваха пред очите му. Когато всичко свърши, когато ръцете му се измориха да убиват, той беше почти разочарован.
Втренчи се в труповете. Те не бяха никакво предизвикателство. Макар че се беше позадъхал.
Докато вървеше към входната врата, тоягата падна от пръстите му. Веригата се разви от юмрука му и увисна от окървавената ръка. Той отмести стола и издърпа резетата.
Когато отвори вратата, почти очакваше отвън да го чакат Зелени куртки. Или поне банда от Гилдията.
Но нямаше никого — само той и нощта.
Излезе със залитане, умората от последните дни най-сетне успя да го превземе с първия полъх на нощния въздух. Нямаше представа къде се намира — най-вероятно някъде в Северната порта. Улиците бяха пусти. Куче излая от странична уличка. Някой затвори с трясък капаците на прозорец.
Нобул не го беше грижа кой го е видял. Дрехите и плътта му бяха разкъсани, дъхът му излизаше на пресекулки. Веригата на китката му подрънкваше като чумна камбана при всяка крачка.
Изнесете мъртвите си. Изнесете ги за изгаряне! Господарят на Враните е тук!
Всеки миг можеше да се натъкне на патрул на Зелените куртки, но не му пукаше. За тези убийства нямаше да бъде съобщено. Той беше убил сбирщина мръсници в кръчма на Гилдията — никога не биха се обърнали към властите за разследване. Те щяха да се погрижат сами, щяха скоро да тръгнат след него.
Е, нека заповядат. Не можеха да му причинят нещо по-лошо от това, което вече му бяха сторили.
Постепенно започна да провлачва крака. Усещаше, че го обзема слабост, но се бореше с нея. Ако паднеше на улицата, не се знаеше кой ще го намери. Трябваше да се добере до сигурно място — да си почине, поне за мъничко. Да събере сили. Да планира следващия си ход.
Нобул се препъна и падна на земята. Тя беше мокра и студена и за миг го свести. Когато се надигна отново, ясно усещаше болката в раните по тялото си. Краката му тежаха като олово, ръцете му висяха безжизнено и го влечаха надолу.
В края на улицата имаше врата. Коя беше тази къща? Коя беше тази улица? Щом приближи, той се препъна в стъпалото и политна към дървената врата. Точно над главата му имаше мандало и той посегна към него. Стори му се много далеч, мракът вече се спускаше пред очите му. Ако успееше да го достигне, преди…
Нищо не виждаше. Беше пълен мрак, беше ужасно студено и ужасно шумно. На главата му имаше нещо.
Нобул посегна да нагласи шлема си. От гледката пред него му се искаше да спусне забралото пред очите си.
Долината се издигаше от двете му страни, сякаш устремена към небето. А по средата ѝ се извисяваха огромни статуи — двама воини, вкопчени във вечна схватка.
Портата на Бакхаус.
До Нобул беше армията — конници с разноцветни, разкъсани знамена, които се развяваха на вятъра. Те викаха едно име отново и отново, вдигнали мечове и щитове, крещяха непокорно. В другия край на долината се надигаше рев и ръмжене, които отекваха страшно като края на света. Това беше врагът им.
Нобул стисна по-здраво чука. Как щяха да победят? Как щяха да се изправят срещу тази развилняла се орда?
Тогава чу мъжете около него да скандират:
Черният шлем! Черният шлем! Черният шлем!
Всички се взираха в него, сякаш очакваха да ги поведе. В очите им имаше страх и ярост. Те искаха той да води атаката. Към морето от метал и зъби.
Нобул беше доволен, че шлемът скрива страха му. Вдигна чука си. Усещаше го тежък. Толкова тежък, че едва го държеше, камо ли да го завърти.
Някой го потупа по гърба. Друг го блъсна леко. Нобул пое неохотно напред. Конят му изцвили. После ускори ход. Гласове закрещяха окуражително.
Нека поведат тогава проклетата атака. Нека се хвърлят срещу проклетия враг.