Той вече препускаше, набираше скорост. Стисна чука с двете си ръце. Крещеше, но не различаваше собствения си глас сред оглушителния шум. Врагът също пое напред. Устремиха се към тях със сивите си брони, вдигнати мечове, раззинати усти и оголени зъби.
Той щеше да умре тук. Щяха да го разкъсат, но не го беше грижа.
— Елате, копелета! — изкрещя.
Чудовищната вълна го погълна.
Отвори очи в ярката светлина на утрото и сигурно щеше да се изправи рязко, ако още имаше сили. Или воля.
Вместо това остана да лежи и да се чуди къде е, по дяволите, и кой е превързал раните му.
Вдигна дясната си ръка. Оковата я нямаше, китката му беше опасана от възпален червен обръч. Кокалчетата му бяха превързани, той сви юмрук и се смръщи от болка. Плътта беше разкъсана и натъртена, но костите не бяха счупени.
Внимателно вдигна ръка към ухото си. Половината го нямаше, но раната беше зашита. Усети острата миризма на лекарство. Някой се беше погрижил за него с умение.
С огромни усилия успя да свали крака от леглото. Беше гол и щом погледна тялото си, осъзна какво е преживял през последните дни — по кожата му нямаше и едно здраво място, цялата беше покрита с чернеещи синини.
Но той беше отмъстил за това, нали? Беше ги избил до крак. Макар че още един щеше да умре.
Фридрик.
Нобул щеше скоро да посети този мръсник. И краят му нямаше да е бърз като на другите нещастници в кръчмата.
— О, жив си, значи?
Нобул погледна към жената на прага. Слабата ѝ фигура едва се различаваше в сенките. Позная я, чак когато тя пристъпи в стаята.
— Фернела? Как…?
Замълча и се вгледа в старата жена, която не беше виждал от деня, в който положи сина си Маркъс в земята.
— Ти дойде снощи. Драскаше по вратата като някакво мишле. Едва те познах, но като видях състоянието на юмруците ти, осъзнах, че старият Нобул е още тук.
Той погледна ръцете си, спомни си за убийствата и се усмихна.
— Да, свърших малко работа снощи, но не би искала да чуваш за това.
— Да, предполагам. Но като те гледам и други са поработили върху теб. Получиха ли си заслуженото?
— Нима някой получава това, което заслужава?
Фернела сви рамене.
— Може би не — посочи към един стол, на който бяха оставени чисти дрехи. — Облечи се. Не можеш да останеш тук. Долу има деца, не бива да те виждат в това състояние.
Добрата стара Фернела. Устата ѝ удря като чук. Сърцето ѝ е голямо като на лъв.
Той се облече възможно най-бързо, макар че срещна известни трудности с ризата. Беше му леко тясна на гърдите, но щеше да свърши работа.
Долу Фернела шеташе в кухнята, а около масата седяха пет-шест деца. Повечето го гледаха изплашено и той тръгна право към изхода, както го беше помолила.
— Искаш ли си я вече? — попита го тя, когато той стисна дръжката на вратата.
— Какво?
— Кутията, която ми даде. Искаш ли си я?
Той поклати глава, сянката от снощния сън още играеше в паметта му.
— Не точно сега.
Фернела сложи длан на ръката му.
— Не се тревожи, момко. Ще я пазя, докато си готов.
— Не знам дали някога…
— Не, не го казвай. Мъжът, който дойде снощи тук… Скоро градът ще има нужда от него. Разбираш ли ме? Той може да помогне.
Нобул погледна сбръчканото ѝ лице и очите, които бяха видели твърде много.
— Да, може би.
Отвори вратата и излезе на улицата.
Тридесет
Откакто пристигнаха, напрежението нарастваше. Заплахата от насилие така и не намаля, но засега никой от студеноземците не бе направил опит да се доближи до Регулус и воините му.
Регулус беше научил, че в тази потискаща сграда има три племена. Все със странни имена, които не разкриваха нищо за историята или делата им. Регулус се надяваше само тези мъже да могат да се бият толкова добре, колкото твърдяха. Някак се съмняваше.
Все пак той и хората му си пазеха гърбовете, не забравяха думите на Том Блекфут. По всичко личеше, че тези наемници не обичат затани.
Събудиха се в килията си — гола стая с един прозорец, от който се разкриваше гледка към града. Както винаги, Регулус и воините му първи влязоха в огромната зала. Затани копнееха за дневна светлина и липсата ѝ правеше съня им неспокоен и кратък. От дни не бяха виждали слънцето и страдаха заради това. Хагама и Казул ставаха все по-нервни и изкарваха яда си на по-младия Аккула. Регулус неведнъж беше принуден да ги упрекне заради това. Леандран като че ли се справяше по-добре със затворничеството, макар че откакто се озоваха тук, все мълчеше. Джанто също не продумваше, но това не успокояваше Регулус. Непредсказуемият воин можеше да избухне всеки миг, а това не биваше да става — не и докато не се изправят пред истински враг.