След като излязоха от килията си, те заеха местата си на масата в ъгъла на голямата зала. Затани бяха свикнали да седят до огъня под звездите в равнината, но скоро свикнаха с обичая на студеноземците да се привеждат около маса. Когато другите наемници започнаха да идват в залата, атмосферата ставаше все по-мрачна.
Среднощните соколи бяха с черни ливреи, а водачът им беше тромав здравеняк, който изобщо не приличаше на хищна птица. Те седнаха в другия край на залата, не криеха презрението си към Регулус и воините му, макар че не смееха да го изразят гласно. Регулус ги беше преброил — почти петдесет души. Но дори най-силният от тях не можеше да се мери с най-слабия от неговите воини.
След това от мрачните си килии излезе Аленият отряд с червените туники. Те бяха по-малко от Среднощните соколи, вероятно трийсетина души, предвождани от намръщен ветеран, който събираше бялата си коса на възел на темето си. Той гледаше Регулус с явна омраза.
Накрая пристигнаха Свещените щитове — всички носеха знака на разделен на четири щит на гърдите си. Седнаха близо до затани, но само защото нямаше къде другаде. Бяха почти стотина воини и се говореше, че на други места са настанени още бойци. Водачът им беше млад, но уверен и Регулус бързо намрази арогантната му усмивка. Как му се искаше да го предизвика, но имаше споразумение със сенешал Роган и не искаше той да е този, който ще го наруши.
Залата се изпълни с шум от гласове, Регулус и воините му седяха мълчаливо. Никой не говореше за планове, за стратегия, за тактика, за какво дрънкаха толкова тогава? Регулус не харесваше студеноземците именно заради постоянната им нужда да си чешат езиците.
След малко донесоха казана със супата. Другите наемници бързо се изправиха и се наредиха на опашка, но Регулус и хората му не ги последваха. Роган с готовност се беше съгласил да задоволи техните по-особени нужди.
Двама слуги внесоха поднос със скромна купчина месо. Стовариха го грубо на масата пред затани и веднага излязоха. Регулус огледа оскъдната и не особено апетитна храна. Това бяха остатъци, доста престояли, вече събираха мухи.
— Това е боклук — каза Казул.
Хагама кимна в съгласие.
Леандран и Аккула обаче посегнаха да вземат своя дял. Джанто се облегна назад, явно изгубил апетит.
— Яжте — каза Регулус. — Трябва да пазим силите си. Скоро ще има битка. Щом врагът дойде и вкусим първата си победа, ще има достатъчно месо да се заситим.
Казул посегна неохотно и взе едно парче, по костта нямаше много месо.
— Още колко дълго ще ни държат тук? — попита Хагама. — Призлява ми от това място.
— С всички ни е така — отговори Регулус, вече губеше търпение. — Но аз вярвам, че няма да е задълго. Сега яж.
Хагама се втренчи в купчината посивяло месо, преди да си вземе парче. Ядяха бързо, без наслада. Те бяха ловци, свикнали на топла, прясно убита плът. Не бяха мършояди, освен в гладни времена. Но Регулус предполагаше, че сега времената са точно такива.
Докато ядяха, Регулус дочуваше думите на студеноземците.
„Животни“, така наричаха те затани, „зверове“ или с думи, които Регулус не беше чувал, макар да не се съмняваше, че са обидни. Не им обръщаше внимание. Неговите воини не разбираха езика им, по-добре беше да не знаят какво говорят за тях.
Когато приключиха, Регулус се облегна назад и зачака. Опитваше се да не обръща внимание на шума на наемниците и да се концентрира върху звука, който Леандран издаваше, докато изсмукваше костен мозък, но не успя. Не се заблуждаваше — той и воините му бяха в капан тук, сред сбирщина, която всеки миг можеше да ги нападне.
Утрото напредваше и студеноземците започнаха да сърбат адската си отвара. Регулус не разбираше този навик. Беше разбрал, че тази отвара е нещо като отрова, която понякога ги хвърля в ярост. Предполагаше, че има полза от това в битка, но иначе защо? Освен това тя често ги поваляше в безсъзнание или ги караше да се бият помежду си, и то без никакво умение — само с упорита ярост?
Денят напредваше и Регулус усети как безпокойството му се засилва.
— Бъдете нащрек — предупреди той хората си, когато студеноземците започнаха да се държат по-невъздържано, а неколцина даже запяха.
Воините му нямаха оръжие, но Регулус беше сигурен, че ще се справят с тези мъже.
— Какво има? — попита Леандран.
— Просто си дръжте очите отворени — отговори Регулус, когато песента стана по-шумна и агресивна.
Надигна се бавно от мястото си. Знаеше, че трябва да излязат, дори само за малко. Не можеха да ги държат тук вечно. Трябваше да намерят пазачите си, тъмничарите, или както там ги наричаха, и да излязат от това място.