Преди да е направил и две крачки, един от наемниците с туника на Аления отряд пристъпи към него.
— Къде си тръгнал? — извика той. Неколцина от другарите му го чуха, спряха разправията си и ги загледаха с интерес.
Регулус не отговори.
Онзи се наведе към него с усмивка. Още студеноземци се обърнаха към тях. Беше повече от ясно, че очакват сблъсък.
— Кажи де — рече мъжът. — Знам, че ме разбираш. Виждал съм те да говориш нашия език.
Регулус пое дъх, опитваше да запази спокойствие. Усети как воините му се размърдаха зад него.
— Не искам неприятности — каза той. — Дойдох да служа на твоята кралица.
— Моята кралица? — попита студеноземецът. — Тя не е моя кралица — аз съм от Стелморн. Дойдох тук за пари, но щом ти си решил да коленичиш пред нея, прав ти път — неколцина се засмяха.
Регулус огледа мъжа, който стискаше бутилка и се олюляваше. Как изобщо можеше да се нарича воин? Това ли му беше воинската чест? Това ли му беше достойнството? Но пък той се биеше за пари — нещо, което Регулус така и не успяваше да проумее.
Той направи още една крачка, но мъжът се изпречи на пътя му.
— Какво ви е грижа толкова за кралицата? Вие нямате ли си своя?
Регулус нямаше никакво намерение да се обяснява пред този нещастник. Усещаше как ноктите му потрепват, челюстта му се стегна. Още воини с червени туники се изправиха зад другаря си.
— Сигурно са я изяли — каза един в края на групата.
— Да, ама сигурно първо са я изчукали. Тези черни копелета само това знаят.
Регулус разбираше, че го предизвикват. Не биваше да се поддава. Ако изгубеше контрол, това щеше да застраши всичко.
— Значи си виждал много битки, а, черньо? — извика някой.
Регулус усети как стомахът му се свива. Стисна юмруци и ноктите му се забиха в дланите.
— Какво казват? — попита Казул зад него.
Напрежението нарастваше. Регулус знаеше, че трябва да направи нещо, за да угаси огъня в коремите на тези мъже, но как?
Да излезе?
Не, Регулус Гор не можеше да направи това.
— Да, виждал съм битки — повиши той глас. — Дойдох на север, за да предложа меча си на вашия крал. На човека, който освободи моя народ — студеноземците утихнаха при споменаването на покойния крал. — И макар че той е мъртъв, аз пак ще се бия редом с вас, за да защитя неговите земи. Заради честта на баща ми и заради вашата кралица.
Студеноземците се спогледаха смутени.
Преди Регулус да каже още нещо, водачът на Свещените мечове излезе напред и му се усмихна.
— Видяхте ли? — каза той на хората си. — Казах ви, че няма защо да се страхувате от тях. Те са наши съюзници.
— Съюзници — как не! — извика някой от тълпата.
— Какво казаха? — попита пак Казул, още по-неспокоен.
Водачът на Свещените щитове вдигна поглед към Регулус и му смигна.
— Прав си — каза той. — Скоро ще се бием рамо до рамо. Трябва да бъдем приятели.
— Какво казва той? — Казул се изправи, следван от Джанто.
Регулус тъкмо щеше да им каже да седнат и че този човек иска помирение, когато водачът на Свещените щитове посегна зад гърба си.
— Да пием за нашето приятелство — каза той.
— Оръжие! — изкрещя Казул и се втурна напред.
Регулус скочи на пътя му, защото студеноземецът извади не нож, а метална манерка от колана си. Той отстъпи пред налитащия Казул, но Регулус успя да спре воина, който вече се нахвърляше с оголени зъби.
Но не можа да спре Джанто.
Още при първия признак на опасност Джанто се хвърли към най-близката група наемници. Те бързо отстъпиха, когато той замахна с огромните си нокти. Регулус видя как пръсна кръв.
Преди да успее да ги успокои, сред наемниците се надигнаха гневни викове. Макар и невъоръжени и изправени пред страховитите затани от гортана, те не се поколебаха. Хвърлиха се напред и Регулус беше залят от истинска вълна от тела. Наемниците крещяха и забиваха юмруци в лицето му. Някъде отзад неговите воини изреваха яростно и се включиха в мелето.
Регулус отблъсна първия нападател и се опита да се изправи, но още двама скочиха отгоре му. Не искаше да го удря, замахнеше ли с огромните си нокти, щеше да разпори нечие гърло, а той бе дошъл тук като съюзник, не като враг. Опита се да заговори, да ги успокои, но ударите валяха отгоре му. Наемниците бяха разгневени и Регулус ясно чуваше, че и неговите хора не се сдържат в схватката. В залата кънтяха викове от болка, следвани от изпълнени с ярост крясъци.
Не биваше да оставя воините си толкова дълго на това място. Те бяха хора на дивата пустош, ловци от равнините. Беше въпрос на време натрупаното напрежение да изригне.
Един студеноземец се хвърли към него с яростен вик. Нещо проблесна в ръката му. Оръжие. Уж всички бяха невъоръжени, но този мъж бе успял да скрие нож.