Времето за помирение беше отминало.
Регулус изръмжа, отблъсна наемниците, които го притискаха към земята, и с един замах раздра лицето на мъжа с ножа — от челюстта до окото. Той изпищя, пусна оръжието си и се стовари на земята.
Като видяха другаря си така свирепо обезобразен, другите наемници се отдръпнаха. Само един се осмели да се втурне напред, но Регулус го стисна за гърлото, вдигна го високо и онзи зарита безпомощно във въздуха.
— Гортана! — изкрещя Регулус. — При мен!
Воините му веднага спряха боя и застанаха до него. Леандран дишаше тежко, Казул, Хагама и Аккула се взираха с широко отворени очи, жадуваха за още. Джанто дойде последен, от устата му капеше кръв.
Регулус огледа касапницата — мъже лежаха мъртви или умиращи, подът на голямата зала беше оплискан с кръв. Преди да нареди на хората си да отстъпят, в залата нахлуха войници със зелени куртки, градската стража. Регулус преброи трийсетима — всички носеха алебарди и бяха готови за бой.
Той можеше да нареди на хората си да нападнат, но защо? Можеха да надвият невъоръжени наемници, но съвсем друго бе да ги хвърли срещу въоръжени войници.
Джанто понечи да нападне, но Регулус го хвана за рамото и заби нокти в плътта му.
— Достатъчно. Стига ни толкова.
После пусна наемника, когото стискаше за гърлото, мъжът се стовари на земята, като с хриптене се опитваше да си поеме дъх.
Войниците ги обградиха. Регулус показа дланите си в знак за примирие, озърна се към мъртвите и ранените наоколо.
Трябваше някак да обясни това.
Тридесет и едно
Мерик беше прецакал всичко. Отново. С годините беше свикнал с това — да създава бъркотии и да живее с последствията пак и пак, — но този път усещаше необичаен порив да се реабилитира.
Кралицата едва не беше загинала, един от другарите му беше мъртъв, а друг бе смъртно ранен.
Трябваше да е там. Трябваше да я защити от Дравос и пазачите му. Трябваше да извади меча си и да прониже мръсника в сърцето още щом види.
Но тогава ти щеше да лежиш мъртъв. Ти щеше да гниеш в земята. Щеше да си герой, да, но нямаше да имаш възможност да се поперчиш с това — така че се смятай за късметлия и спри да хленчиш.
Мерик вдигна очи под шлема си. Каира и Джанеса стояха в центъра на малкия двор. Това бе спокойно място, далеч от основните помещения на двореца; място, където никой нямаше да ги безпокои. Кралицата държеше своя древен меч с две ръце и Каира я учеше. Изглежда, Джанеса беше отнесла главата на Дравос и Мерик трябваше да признае, че тя много бързо овладяваше оръжието, колкото и огромно и неподатливо да изглеждаше то.
Но на нея ѝ се налага да го овладее, нали, Райдър, защото нейната охрана, твоя милост, е безполезна като бръсната маймуна.
Ръката му стисна меча на колана и очите му отскочиха към двата входа към двора. От нападението насам беше нащрек, макар да знаеше, че е малко късно. Уалдин умираше, а другият — мамка му, как му беше проклетото име? — вече лежеше в земята. Мерик знаеше, че вината за това лежи на неговите плещи.
Гледаше как Каира показва поредица удари с една пръчка. Китката ѝ беше дебело превързана и тя се движеше сковано, но как иначе — бяха я ранили тежко, докато защитаваше кралицата. И все пак беше тук, на поста си.
Не като теб — все скимтиш за това или онова. „Тате не ме обича“, „Мама умря и аз профуках богатството си за курви и пиячка“, „Всичките ми приятели искат да ме убият“, „Този жакет не отива на тези бричове“.
Нищо чудно, че тя вече не му говореше.
Какво беше очаквал? Каира му бе дала достатъчно шансове. Даваше му възможност след възможност да докаже, че се е променил. Накрая излезе, че е по-лесно да докаже, че Мерик Райдър не е способен на промяна.
Една от вратите към двора се отвори, Мерик посегна към меча си и пристъпи напред. Щом видя Гарет, въздъхна с облекчение, но пак се стегна, когато забеляза, че капитанът не е сам.
Зад него вървяха Таник Райдър и неколцина от Драконовата стража. Те тръгнаха към кралицата, а тя отпусна меча и зачака да се приближат.
— Ваше Величество — каза Таник и падна на коляно. Хората му направиха същото.
— Лорд-маршале — отвърна Джанеса. — На какво дължа появата ви?
Гарет пристъпи напред, а Таник и рицарите се изправиха.
— Моля да ни извините, Ваше Величество. Аз съм виновен. Съобщих на лорд-маршала за опита за покушение над вас. Той настоя да ви види.
Джанеса погледна към Таник.
— Оценявам… загрижеността ви, лорд Райдър, но както виждате, аз съм добре.
— Да, Ваше Величество, но докога? — отвърна Таник. — Явно вашите охранители не са достойни за тази задача — и той красноречиво погледна към Мерик. — Трябва да настоявам да позволите на хората ми да ви пазят.