Непознатият донякъде ми напомня съучениците ми в Кентъки, които се връщаха в училище, след като бяха прекарали цялото лято във фермите, изложени по цял ден на слънчевите лъчи. Кожата им беше със златист загар, а в косите им блестяха светлоруси кичури.
Чудя се какъв цвят са очите му.
Не. Не се чудя. Не ми пука. Привличането води до доверие, доверието до любов, а това са все неща, от конто аз не желая да съм част. Тренирала съм се да не харесам някого по-бързо, отколкото да го харесам. Изключвам също като ключ и го намирам за непривлекателен в същия миг, в който съм решила, че е привлекателен.
От мястото си не мога да разгадая изражението на лицето му. Не умея много добре да разбирам хората на моята възраст, защото, честно казано, никога не съм имала много приятели, но определено не знам как да отгатна израженията на богатите хора на моята възраст.
Свеждам поглед към дрехите си. Моята измачкана, избеляла лятна рокля. Моите джапанки, които успях да запазя непокътнати цели две години. Половината филия хляб в ръката ми.
Отново поглеждам към младежа с фотоапарата, все още насочен към мен, и внезапно се засрамвам.
От колко време ме снимаше той?
Дали ме е заснел как крада филия от захвърлен хляб? Дали ме е фотографирал как я ям?
Дали възнамерява да публикува снимките онлайн с надеждата, че ще има стотици хиляди гледания в интернет и социалните медии, като онези безсърдечни постове на Хора от „Уолмарт“?
Доверието, любовта, привличането и разочарованието са просто много от нещата, от които съм се научила да се пазя, но очевидно все още не съм овладяла срама. Той ме залива като гореща вълна от главата до петите.
Озъртам се нервно към хората на този ферибот. Курортисти в техните джипове, с джапанки и намазани със слънцезащитни кремове. Бизнесмени, които седят в колите си, облечени в деловите си костюми.
И ето ме и мен. Момичето, което не може да си позволи кола или ваканция.
Мястото ми не е на този ферибот, превозващ тузарски коли, пълни с богаташи, които държат фотоапаратите си, сякаш не струват повече от шоколадова бисквитка.
Стрелвам отново поглед към типа с фотоапарата, който продължава да се взира в мен – навярно се чуди какво правя на този ферибот с всичките тези хора, облечена с избелелите си дрехи, с цъфтящи краища на косата, мръсни нокти и отвратителни тайни.
Поглеждам пред себе си и забелязвам врата, която води към затворено пространство на ферибота. Хуквам към вратата и се мушвам вътре. Непосредствено отдясно има тоалетна. Влизам и заключвам вратата зад себе си.
Втренчвам се в огледалото. Лицето ми е зачервено и аз не съм сигурна дали е от срам, или е от тексаската жега.
Дръпвам гумената лента от косата си и се опитвам да вчеша сплъстените кичури с пръсти.
Не мога да повярвам, че в този вид ще се запозная с новото семейство на баща си. Те навярно са от жените, които ходят във фризьорски салони, където се грижат за косите и маникюра им, и при лекари, за да оправят недостатъците им. Навярно говорят изискано и ухаят на гардения.
Аз съм потна, с нездрав цвят на лицето и мириша на смесица от мухъл и използвана мазнина от фритюрника в „Макдоналдс“. Може би смъртта на майка ми снощи ми се е отразила по-силно, отколкото искам да призная. Може би решението ми да се обадя на баща си е било прибързано, защото не искам да бъда тук.
Но не искам да бъда и там.
Точно в момента ми е трудно изобщо да бъда.
Точка по въпроса.
Отново прибирам косата си назад, въздъхвам и отварям вратата на тоалетната. Това е тежка стоманена врата, която се затваря шумно зад гърба ми. Дори не съм направила две крачки в тесния коридор, когато някой се отблъсква от стената и прегражда пътя ми към изхода.
Озовавам се точно срещу непроницаемите очи на младежа с фотоапарата. Той ме гледа, сякаш знае, че съм била в тоалетната, и е тук с определена цел.
Сега, когато съм по-близо до него, мисля, че съм сгрешила, че е на моята възраст. Навярно е с няколко години по-голям. Или може би богатството те прави да изглеждаш по-стар. От него струи увереност и аз се кълна, че мирише на пари.
Дори не го познавам, но вече знам, че не ми харесва.
Не ми харесва, както не ми се нравят и останалите като него. Този тип мисли, че може да снима едно бедно момиче по време на един уязвим и малко неудобен за него момент, докато в същото време държи фотоапарата си като нехаен гадняр.
Опитвам се да го заобиколя, за да стигна до изходната врата, но той прави крачка и отново застава пред мен.
Очите му (те са светлосини и блестящи, за съжаление) се плъзгат по лицето ми и намразвам това, че е толкова близо до мен. Той поглежда през рамо, като че ли иска да се увери, че сме сами, после дискретно пъхва нещо в дланта ми. Свеждам поглед и виждам сгъната двайсетдоларова банкнота.