Отново вдигам очи към него, осъзнавайки какво ми предлага. Ние сме близо до тоалетната. Той знае, че съм бедна.
Предполага, че съм достатъчно отчаяна, за да го завлека в тоалетната и да спечеля двайсетачката, която току-що е мушнал в ръката ми.
Какво е това у мен, което заставя този мъж да мисли така? С какво го подканям сексуално?
Това толкова ме вбесява, че смачквам парите и ги хвърлям към него. Целя се в лицето му, но той ловко се накланя и ги избягва.
Изтръгвам фотоапарата от ръката му. Обръщам го, търсейки гнездото на картата памет. Отварям го, вадя картата, после му подхвърлям обратно фотоапарата. Той не го улавя. Фотоапаратът пада с трясък на пода, парченце от него се отчупва и отскача в краката ми.
– Какво, по дяволите? – възкликва той и се навежда, за да го вземе.
Обръщам се, готова да побягна от него, ала се блъсвам в някой друг. Сякаш да бъда приклещена в тесен коридор с някакъв тип, който ми предлага двайсетачка, за да му духам, не е достатъчно лошо, но сега съм приклещена между двама типове. Новодошлият не е толкова висок, колкото този с фотоапарата, но двамата миришат еднакво. Като на голф. Дали голфът мирише? Сигурно. Бих могла да запечатам миризмата в бутилка и да я продавам на задници като тези.
Вторият тип е облечен с черна тениска с думата „Хиспаник“ върху нея, но „Хис“ и „Паник“ са с два различни шрифта. Застивам за миг, за да се възхитя на оригиналното хрумване, но после се опитвам да ги заобиколя.
– Извинявай, Маркос – казва младежът с фотоапарата, докато се опитва да го сглоби.
– Какво е станало? – пита момчето, на име Маркос.
За един кратък миг си мисля, че този тип Маркос може би е видял нашия сблъсък и е притичал, за да ме спаси, но той изглежда по-загрижен за фотоапарата, отколкото за мен. Изпитвам леко угризение, задето хвърлих фотоапарата сега, когато знам, че не принадлежи на другия, който го използва.
Притискам гръб към стената, надявайки се да се промуша незабелязано покрай тях.
Младежът с фотоапарата махва нехайно към мен.
– Без да искам, се блъснах в нея и го изтървах.
Маркос ме поглежда, после отново извръща поглед към Гадняра Сини очи. Има нещо в начина, по който двамата се споглеждат – нещо неизречено. Като че ли общуват на някакъв мълчалив език, който аз не разбирам.
Маркос се промъква покрай нас и отваря вратата на тоалетната.
– Ще се видим в колата, всеки момент ще акостираме.
Отново оставам насаме с непознатия с фотоапарата, но в този момент искам единствено да избягам и да се върна в колата на баща си. Той се е съсредоточил във фотоапарата на Маркос, опитвайки се да го сглоби.
– Не ти предлагах – изрича. – Видях, че взе хляба, и помислих, че мога да ти помогна.
Накланям глава, когато той ме поглежда в очите, изучавайки внимателно изражението му, докато се опитвам да разбера дали лъже. Не съм сигурна кое е по-лошо – да ми предлага помощ или да ме съжалява.
Искам да отвърна с нещо умно или с каквото и да е, но просто стоя като замръзнала, докато двамата се взираме един в друг. Той излъчва нещо, което прониква и се забива в мен, сякаш аурата му има нокти.
Има някаква тежест, стаена в глъбините на замислените му очи, която предполагах, че е позната само на хора като мен. Какво би могло да бъде толкова ужасно в живота на този тип, което да ме накара да повярвам, че е увреден?
Но съм сигурна, че е такъв. Увредените хора разпознават себеподобните си. Това е като клуб, на който не искаш да си член.
– Може ли да си получа обратно картата памет? – пита той и протяга ръка.
Няма да му върна снимките, които е направил без мое разрешение. Навеждам се и вдигам двайсетачката от пода. Пъхвам я в ръката му.
– Вземи парите. Купи си нова.
С тези думи се завъртам на пети и изхвърчавам през вратата. Стискам картата памет в ръка, докато вървя между редиците автомобили към колата на баща си.
Сядам на пасажерската седалка и тихо затварям вратата, защото баща ми говори по телефона. Прилича на делови разговор. Пресягам се към задната седалка и пъхам картата в раницата си. Когато се обръщам напред, двете момчета излизат от затвореното пространство на ферибота.
Маркос говори по телефона, а другият се взира във фотоапарата, все още опитвайки се да го сглоби, докато си проправят път към една кола, близо до нашата. Свличам се надолу в седалката с надеждата да не ме забележат.
Те се качват в едно беемве, през две редици от нашата кола, откъм страната на баща ми.