Вярно е. Нямаше да падне на земята заради начина, по който е построена къщата, но все пак... Има поне един метър празно пространство, когато е във въздуха между двете къщи.
Сядам до него. Диванчето е за двама, но при все това е малко и страните ни се докосват. Мисля, че точно това е била целта му, иначе щеше да избере някой от столовете на балкона.
Облягам глава назад. Неволно се приближавам до него повече, отколкото възнамерявах, защото сега главата ми лежи върху рамото му, но това не ми се струва неестествено.
Двамата се взираме над водата в малката сребриста ивица от слънцето, надничащо над света.
Прекарваме няколко минути в мълчание, докато заедно наблюдаваме изгрева. Трябва да призная, че е много по-хубаво да го наблюдавам със Самсон на моя балкон, отколкото когато той е на своя.
Самсон обляга брадичка върху темето ми. Движението е съвсем незначително, но тази безмълвна проява на привличане отеква като експлозия в мен. Не разбирам как всичко в мен бушува с такава ярост, докато светът наоколо все още е потънал в сън.
Вече се вижда три четвърти от слънчевия диск. Долната част изглежда като потопена в морето.
– Трябва да тръгвам; помагам на един човек да възстанови една разрушена дюна, пресичаща острова. Искаме да свършим, преди да стане прекалено горещо. Какви са твоите планове?
– Навярно ще се върна в леглото и ще спя до обяд. Мисля, че след това Сара ще поиска да отидем на плажа.
Той отмества ръката си. Очите ми обхождат тялото му, когато се изправя. Преди да тръгне, Самсон свежда поглед към мен и пита:
– Каза ли на Сара, че сме се целунали?
– Не. Трябва ли да го пазим в тайна от тях?
– Не – отрицателно поклаща глава той. – Просто ми е любопитно дали си ѝ казала. Не зная дали Маркос няма да го спомене днес. Исках нашите истории да съвпадат.
– Не съм ѝ казала.
Той кимва и се насочва към перилото, но после отново се обръща.
– Не ми пука дали ще ѝ кажеш. Не те попитах заради това.
– Престани да се тревожиш за моите чувства, Самсон.
Той отмята кичура коса от челото си.
– Не мога да не го правя.
Върви бавно заднешком.
– Какво правиш? Да не би отново да скачаш?
– Не е чак толкова далече. Ще успея.
Извъртам очи.
– Всички още спят. Просто слез по стълбите и използвай входната врата, преди да си счупиш ръката.
Той поглежда кръвта, покрила лакътя му.
– Да, навярно би трябвало.
Ставам и влизам с него в спалнята си. На път сме към вратата, когато той спира и насочва поглед към снимката на майка Тереза върху скрина.
– Католичка ли си? – пита ме.
– Не. Просто странно сантиментална.
– Не бих те нарекъл сантиментална.
– Точно заради това казах „странно“.
Той се засмива, преди да ме последва в коридора. Когато стигаме до дъното на стълбите, двамата спираме.
Баща ми стои в кухнята, изправен пред каната с кафе. Извръща очи към стълбището и ме вижда да стоя там със Самсон. Внезапно се чувствам като дете, заловено в лъжа. Всъщност никога досега не ми се е случвало да понеса родителско наказание. Майка ми не ми обръщаше достатъчно внимание, за да я е грижа, така че нямам представа какво ще се случи. Малко съм нервна, имайки предвид, че баща ми не изглежда много доволен. Погледът му се плъзва край мен, впива се в Самсон.
– Да, това не е добре – изрича той.
Самсон пристъпва пред мен и вдига ръцете си, за да се защити.
– Не съм прекарал тук нощта. Моля ви, не ме удряйте пак.
Баща ми поглежда за обяснение към мен.
– Той дойде преди петнайсет минути. Наблюдавахме заедно изгрева на слънцето от моя балкон.
Сега баща ми съсредоточава вниманието си към Самсон.
– Аз съм в тази кухня повече от петнайсет минути. Ако си дошъл преди петнайсет минути, как влезе?
Самсон се почесва по тила.
– Ами аз, ъъ... скочих? – Вдига ръка и показва на татко окървавения си лакът. – Едва успях.
Баща ми се взира за миг в него, после клати глава.
– Ти си идиот – промърморва. Налива кафе в чашата си и добавя: – Някой от вас иска ли кафе?
Хм. Много бързо го прие.
– Благодаря, не – отвръща Самсон и тръгва към вратата. Преди да излезе, се обръща към мен. – Ще се видим по-късно, нали?
Кимвам, а Самсон многозначително повдига вежди. Усмихвам му се и оставам взряна във вратата няколко секунди след като той излиза. Татко се прокашля и това ме връща в настоящето. Поглеждам го, надявайки се, че това е краят на разговора.
– Ще пийна чаша кафе – казвам, като опит да отклоня вниманието му към нещо друго.
Той изважда чаша от шкафа и ми налива кафе.