Настроенията му са заразни. Радвам се, че изглежда, има само едно или две. Никога досега не съм се чувствала толкова стабилна, както когато започнах да прекарвам цялото си време с него.
– Някога затваряла ли си очи, за да се вслушаш в океана? – пита той.
Отваря очи и се извръща с лице към мен.
– Не.
Той отново се обръща към океана и затваря очи.
– Опитай.
Затварям очи и въздъхвам. Ръката на Самсон намира моята и ние просто стоим заедно, потънали в мълчание, с лице към водата.
Заслушвам се в това, което чува той.
Чайки.
Вълни.
Покой.
Надежда.
Нямам представа колко дълго стоим така, защото съм потопена в медитация. Не знам дали някога съм стояла на едно място със затворени очи, освобождавайки се от мислите си.
Отървавам се от тях. От всички до една.
Накрая като че ли светът потъва в пълна тишина.
Изтръгната съм от тази тишина, когато Самсон ме целува по тила. Отварям очи и вдишвам дълбоко.
И това е краят. На вечерта, целувките и освобождението от напрежението. Каква среща.
– Къде е кучето ти? – пита Самсон, когато понечваме да се качим в количката за голф.
Озъртам се, но никъде не виждам Пепър Джак Чийз. Викам го, но той не се появява на бегом. Сърцето ми се разтуптява малко по-бързо и това не остава незабелязано.
Самсон също го вика.
Започвам да се притеснявам, защото сме доста далече от нашите къщи и ако не го открием, той може да не намери обратния път.
– Може би е зад дюните – предполага Самсон.
Двамата отиваме до високите купчини пясък. Самсон сграбчва ръцете ми и ми помага да се изкатеря по дюната. Когато стигаме до върха и поглеждаме от другата страна, веднага съзирам Пий Джей и ми олеква.
– О, слава Богу! – възкликвам и се свличам надолу по обратния склон на дюната.
– Какво прави той? – пита Самсон, забързан зад мен.
Пий Джей е на около три метра, бясно ровейки в пясъка.
– Сигурно е намерил някакви раци.
Когато стигаме до него, аз замръзвам. Това, което кучето е намерило, не е рак. Прилича на...
– Самсон? – прошепвам. – Какво е това?
Самсон се свлича на колене и започва да разчиства пясъка от това, което прилича на кост от човешка ръка.
Дръпвам Пий Джей, но той се опитва да се измъкне от ръцете ми. Сега Самсон копае, разчиства пясъка, разкривайки все повече от това, което очевидно е човешка ръка.
– О, Боже мой! – прошепвам и притискам длан към устата си.
Пий Джей се изтръгва от хватката ми и се отдалечава от мен. Втурва се към Самсон, но Самсон го избутва.
– Сядай – заповядва на кучето.
Пий Джей сяда, но скимти.
Падам на колене до Самсон и го наблюдавам, докато той продължава да изкопава още кости.
– Може би не бива да ги докосваш – предлагам аз.
Самсон не отговаря нищо. Просто не спира да копае, докато не стига до раменната става на скелета. Там все още е защипана риза. Това е риза на червени квадрати, избеляла и разкъсана. Самсон докосва парче от нея и то се разпада в ръцете му.
– Мислиш ли, че това е цялото тяло?
Самсон все още не ми отговаря. Просто присяда на пети и се взира в земята.
– Ще отида да взема телефона си и ще се обадя на полицията.
Понечвам да се изправя, ала той сграбчва китката ми. Поглеждам го и се сепвам от умоляващите му очи.
– Недей.
– Какво? – Поклащам глава. – Трябва да съобщим за това.
– Недей, Бея – повтаря той. Никога не бях виждала това непреклонно изражение. – Това е мъжът, за когото ти разказах. Рейк. Познах ризата му. – Отново се взира в това, което току-що бе разкрил. – Полицията само ще го захвърли в някой безименен гроб.
– Ние въпреки всичко трябва да съобщим какво сме намерили. Това е труп. На изчезнал човек.
Самсон отново поклаща глава.
– Той не е изчезнал човек. Както ти казах, никой дори не е забелязал, че него го няма. – По изражението му разбирам, че Самсон няма да отстъпи. – Той би искал да бъде в океана. Това е единственото място, на което той принадлежи.
И двамата се смълчаваме, потънали в мисли.
Поради някаква причина не съм съгласна с решението му. Само съм дяволски сигурна, че не искам да остана тук нито секунда повече.
Самсон се изправя и изчезва от другата страна на дюната. Нямам намерение да оставам сама с човешки останки, затова веднага го последвам.
Той върви към водата и когато е на няколко метра от нея, спира. Скръства ръце зад главата си. Аз също спирам, защото той има нужда да осмисли всичко това.
Самсон се взира във водата сякаш цяла вечност. Аз просто кръстосвам пясъка зад него, разкъсвана между желанието да направя това, което смятам за редно, или изцяло да оставя решението на Самсон. Той е този, който е познавал мъжа, а не аз.