— Нима си такъв безмилостен главорез?
— Аз съм боец в свещена война. Не винаги ми харесват заповедите, които изпълнявам, но им се подчинявам безпрекословно.
Говореше тихо, но гласът му звучеше непреклонно.
— Трябваше да се досетя — промърмори Арис.
В младостта си тя проучваше с маниакална подозрителност всеки от стремящите се да заслужат вниманието ѝ. Напоследък обаче стана по-небрежна. Твърде много подчервено, твърде силна тревога от вехнещата хубост…
Той не отговори, не ѝ каза, че умее да си върши работата. Разбира се, че умееше. Те биха поверили задачата само на най-способния.
— Луна Зелената?… — попита тя внезапно. Зелената бе умряла необяснимо преди няколко месеца.
Той кимна.
— За кого направи това? За Гайл, за твоя орден или съчета едното с другото?
Той завъртя глава.
— Не е нужно да знаеш.
— Помогни ми да се наместя на родилния стол.
Значи щеше да умре клекнала като толкова други жени в рода ѝ.
— Не ти е необходима нито моята помощ, нито помощта на друг мъж — натърти Илайджа.
И беше прав. Последната отчаяна надежда — да си послужи с някакъв боен похват срещу него, беше направо нелепа с това натежало от бременността тяло. По-добре да запази поне достойнството си.
„Достойнство… За това ли мисля преди напъните? Наистина остарявам.“ Взря се в Илайджа, който взе сивото си наметало, извади от вътрешно джобче в дрехата златна тока, закачена на вшити в плата верижки, загърна се с наметалото и я закопча.
— Така ли си представяш свободата? — подхвърли Арис.
— Нося вериги, за да живеят други без тях — отвърна Илайджа.
Но мъжът пред нея вече не беше нейният Илайджа.
— Някой ден във вашия съвършен свят, а?
— Някой ден — съгласи се той.
Тя се изправи без помощта му.
— Ще почакаш, докато родя, така ли?
— Ще почакам. — Той се запъна неловко за пръв път. — Боя се, че ще имам нужда и от един твой зъб. Но ще го направя… след това. Просто си помислих, че трябва да знаеш. Третият ти кътник отляво е прекрасен.
— Както се оказва, няма да ми липсва — отвърна тя искрено озадачена.
Май му олекна, че тя не изпадна в паника и не го засипа с обиди.
— А как възнамеряваш да останеш скрит… Аха — промърмори Арис.
Той се уви плътно с наметалото и по него плъзна трепкаща вълна. И Илайджа изчезна, сля се със стената зад него, просветваха само ярките кехлибарени очи, сякаш увиснали във въздуха. Тя отвори зрението си за подчервеното и го видя отново. Много хитроумно — наметало като от детските приказки за бродещите в мъглата. Ето как щеше да се спотайва в стаята, където уж не биваше да присъстват мъже. И ето как щеше да наблюдава дали тя ще спази уговорката.
Някаква частица от нея се разгневи, че нейният убиец ще я гледа в толкова интимни мигове, които трябваше да бъдат споделяни само между жени. Но тази частица беше малка и уморена. Арис се мъчеше, стигаше ѝ, че ще се избави от страданието. Не само от бременността, а от оздравяването след раждането, от разранените зърна на гърдите и безсънните нощи. Жените от рода Зелени була спазваха старите обичаи и сами се грижеха за чедата си — никакви дойки, никакво прехвърляне на радостите и трудностите в отглеждането им. Първо трябва да се погрижиш за корените на семейството, за да очакваш плодове от тях след време. Мъчеше я и притеглянето, и жаждата да притегля. С всяка бременност ѝ беше все по-трудно да се сдържа, подчервеното я обладаваше още по-силно всеки път. Не знаеше още колко би могла да издържи. Внушаваше си, че има две години пред себе си, но се надценяваше.
А да си позволи страх и предателство накрая беше немислимо. Скова я поредната контракция и когато ѝ олекна, Арис вече знаеше, че сама иска този край. Имаше воля да се пребори само още веднъж. Но не за да убива. Щеше да воюва със своята плът, за да види още едно дете светлината, а след това щеше да се отърве от тревогите с упованието, че нейният кръг не изоставя своите.
Протегна ръка към звънчето, за да повика робините.
— Дано проклятието ми е винаги с тебе, Убиецо Шарп.
— И моята благословия с тебе, Арис. Ще го направя безболезнено.
— Кажи на Андрос Гайл да си го начука.
И разтръска звънчето.
32.
„Такъв ли ще бъде животът ми занапред? Срещи, шпиониране, слушане, докладване?“ И като черногвардейка Карис трябваше да се пази от удари в гърба. Тук единствената разлика беше, че кръвта не се виждаше.