Но ако трябваше да е честна, тези нападения изотзад в преносния смисъл можеха да доведат до смъртта на хиляди, а не само на един човек. Хъм… Тази мисъл придаваше малко по-голямо значение на словесната фехтовка, нали? Особено когато Карис оглеждаше залата на Спектъра и видяното изобщо не я ободряваше.
Цветовете уж трябваше да бъдат подбирани от своите сатрапи заради изключителността и набожността си. Всъщност както е с всички постове, даващи голяма власт, всичко беше твърде оплетено. Обвързаност с един или друг род, безсрамни подкупи и дори грешки на съперничещи семейства можеха да станат причина за избора на някой като Клитос Сини. И в зависимост от могъществото на съответния сатрап или сатрапа избраникът можеше да се окаже кукла на конци, представител, говорител или непредвидима опасност.
Не винаги е било така. Някога сатрапите били същински крале и Спектърът по неволя чакал седмици или месеци, за да гласува и най-простите си решения, защото Цветовете трябвало първо да получат заповедите на сатрапите. Поколения наред Белите, Призмите и Цветовете се трудели неуморно и задружно (поне в това), за да съсредоточат властта тук — в Хромария, и по-точно в тази зала.
Въпреки това скуката налягаше Карис. А скуката е опасна. Всички черногвардейци го знаят. Скуката те прави нехаен и безгрижен, а накрая те убива. Не можеш да си позволиш нехайство около Андрос Гайл. Още чакаха да влязат някои от Цветовете. Андрос бе свикал тази среща. Карис се взираше в него над масата.
Долавяше някаква разлика, появила се през последните седмици. През годините в Черната гвардия Карис откриваше заплахите по интуиция. Обучението и опитът я бяха научили да ги долавя по усет. И сега усещаше не само че той е опасен поначало, а съзнаваше, че той се поти, върти се нервно, не обръща внимание на дреболиите в поведението на останалите наоколо. След битката при Ру тя не се съмняваше, че Андрос става все по-опасен.
Опитваше да пренебрегне подозренията си, като ги приписваше на прекомерна бдителност, параноя, омраза. След като тя се бе омъжила за неговия опърничав син, борещ се с баща си в почти всичко от две десетилетия, Андрос имаше по-силни подбуди от всякога да я ненавижда. А тя имаше поне хиляда причини да го смята за заплаха. Но защо сега долавяше у него опасност, която пробуждаше парещо усета ѝ на черногвардейка?
Андрос си беше страховит открай време. И имаше твърде много власт също открай време. Само че от много години не изглеждаше опасен със самото си присъствие. Сега… нещо се бе променило.
Вече не се гърбеше. По-точно бе престанал да се гърби още след битката при Ру, не беше ли така? Излъчваше сила, върна си присъщата на мъжете Гайл стойка с изправени широки рамене — може би само защото се чувстваше по-добре, а може би от натрупани наново мускули… или нещо по-лошо. И вървеше по-пъргаво. Защо ли? Та той остаряваше. И бе загубил последния си син. Нормален човек би посърнал още повече, краят му би наближил още по-бързо. Това не важеше за Андрос Гайл.
Оролам да се смили над тях, станал беше червен бяс! Пред очите им. Държеше се агресивно и самонадеяно толкова отдавна, че никой не бе забелязал прехода. От червен притеглящ към червен бяс.
Карис дишаше тежко. Познаваше бесовете. Двамата с Гавин бяха ходили на лов за бесове. Някои успяваха да задържат маската на здравия разум месеци наред. И макар че бяха живо светотатство, говореха спокойно за Оролам. Можеха да прикрият почти всичко, само не и очите си.
Андрос Гайл обаче криеше очите си от години. Казваше, че се пазел от изкушенията на светлината. Ами ако всъщност се е пазел никой да не открие какво представлява?
Карис по навик плъзна ръка към хълбока си, но там нямаше атаган, нито бич’хва от другата страна. Чуваше дишането си стържещо, пулсът ѝ се ускори, в кръвта ѝ се разгоря готовността за схватка. Той щеше да види, още с първия поглед към лицето ѝ щеше да се досети.
Очилата му наистина не бяха като черните лещи, които носеше преди битката при Ру. Сега бяха само тъмни. Той вече не беше сляп. Нямаше нужда от това, не се боеше от съблазните на притеглянето… защото им се бе подчинил.
Разсъдъкът ѝ се вкопчи в дреболиите, които отдавна би трябвало да е забелязала — Андрос се взираше право в очите на хората, виждаше подробности, които нямаше как да открие с черни лещи на лицето си. Грешки, и то глупави грешки за човек, който пази тайна. Но може би естествени за червен бяс. Червените бесове не бяха известни с благоразумието си.
Някаква част от Карис изпадаше в ужас, но друга част от съзнанието ѝ тържествуваше. Разобличеният Андрос щеше да бъде подложен на Освобождаване незабавно, въпреки че принадлежеше към Цветовете. Край на Андрос. Мили Оролам, най-сетне ще се отърве от него!