Карис си казваше, че по-добра жена от нея сигурно щеше да се натъжи от загубата на свекъра си, щеше да жали за него въпреки лудостта и светотатството, на които се е отдал, вместо да си отиде с достойнство от света… само че тя не беше тази жена. Тя искаше Андрос Гайл мъртъв. Мъртъв! И ако бъде посрамен и заклеймен преди смъртта си, толкова по-добре.
Делара Оранжевата влезе, вмирисана на спирт, а Карис умуваше как да разкрие истината за Андрос и да се сдобие с оръжие преди това. Разобличените бесове често проявяваха смъртоносна пъргавина, а околните, които още не можеха да схванат, че познатият им човек е изчезнал безвъзвратно, често бяха трагично мудни в реакциите си. Дори черногвардейците.
А само черногвардейците в тази зала имаха оръжия.
Дали да не разчита на магията? Можеше да наблюдава кожата на Андрос… но лукавият дърт пръч беше покрит от главата до петите, дори носеше ръкавици.
Значи трябваше да докаже какъв е станал.
Карис се бе заклела да не притегля, но не би позволила тази забрана, уж удължаваща живота ѝ, да се превърне в смъртна присъда за нея. Питаше се дали може да насити тялото си със зелен луксин, без някой от притеглящите или черногвардейците да долови какво става. Не си представяше как може да го скрие тъкмо от тези хора.
Но нямаше друг начин.
Наведе се напред, опря лакти на масата и избута стола назад, в не особено елегантна, показваща размисъл поза. Вглеждаше се поред в седящите около масата, но не умуваше, а се надяваше.
Вкараха бавно в залата стола на колела с Бялата, която изглеждаше изнурена и унила. Карис се облегна, после стана припряно, сякаш чак сега забеляза, че нейният стол пречи да мине Бялата, и се блъсна в младия черногвардеец Гавин Грейлинг. Извини се, докато буташе стола си плътно до масата, дръпна се встрани, после седна на мястото си, като пусна в единия джоб на дрехата си отмъкнатия кинжал.
Кинжал срещу червен бяс. Съотношението на силите не ѝ допадаше, но оръжието ѝ вдъхваше поне малко увереност, в случай че не успее да притегли преди той да нападне.
— Преди да се заемем с работата си днес — започна Бялата, — за жалост трябва да съобщя печална вест. Нашата приятелка и съратничка Арис Зелени була се е споминала при раждането днес следобед.
— Оролам да се смили над нас! — ахна Оранжевата и притисна длан към устата си.
— Не, не… — изохка Джия Толвер, братовчедка на покойната Подчервена.
— Какво се е случило? — попита Андрос Гайл.
Бялата поклати глава.
— Лечителите ѝ казаха, че изглеждала необичайно напрегната, сякаш знаела, че нещо не е наред, но не споделила какво я мъчи. Важно било само бебето, което нарекла Бен-Они — Син на мъката ми. Щом чула първия му плач, тя го прегърнала, погледнала нанякъде и се свлякла в несвяст. Повече не се събудила.
— Проклета да е — възкликна Делара Оранжевата с искрена скръб. — Казах ѝ, че не може да ражда безкрайно.
— Всеки от нас служи както умее — тихо отвърна Андрос.
Прозвуча като че ли искаше да я успокои и за миг Карис му повярва. Бе забравила, че преди да се превърне в този паяк, Андрос се славеше с обаянието си почти колкото своя син.
Взря се в него и я обзеха съмнения. Нима истински бяс можеше да се преструва така? Но може би и скръбта се превръщаше в страст.
Бялата поведе молитвата на Спектъра за покойницата и Карис намери някаква утеха в напевните слова. Умряла при раждане… Спомни си как роди. Болката. И на нея ѝ се струваше, че умира. Всъщност искаше ѝ се да умре. Но после проумя, че мрази не себе си, а своята слабост. Върна се, преобрази се, приеха я в Черната гвардия, стана смела.
И все пак избяга от онова дете. Още бягаше. Още ѝ призляваше от самата мисъл за него. Не каза на Гавин и когато той ѝ разкри всичките си срамни тайни. Той остана напълно уязвим пред нея, а тя го прегръщаше и слушаше, като че беше самата непорочност.
Нейното дете — нейният син, защото се изтърваха случайно пред нея какво е бебето, макар че ги бе помолила да не ѝ казват — сега беше някъде в дебрите на Кървавата гора, точно на пътя на цяла армия от бесове. Догади ѝ се.
„Не можеш да бягаш вечно, Карис.“
— Съжалявам, че прекъсвам жалейката — подхвана Андрос Гайл, когато завършиха молитвите. — Но както всички знаем, сегашните ни затруднения не допускат почивка, колкото и да се нуждаем от нея.
— Ох, стига шибани увъртания, Андрос! — сопна се Делара. — Кажи каквото си намислил.