Карис стисна дръжката на ножа в джоба си. Червен бяс, с когото са се отнесли толкова враждебно? Като искри върху барут. Но…
Андрос Гайл се усмихна печално.
— Делара, съжалявам. Държах се грубо с тебе. Безчувствено. Ти преживя много несгоди през последните месеци, а аз само добавях към товара върху плещите ти, вместо да го облекча. Моля те да ми простиш.
Отначало Карис помисли, че той се подиграва самодоволно, студено, със съвършена преструвка. Но жестовете му бяха помирителни, гласът — искрен.
Някой се облегна на стола си и скърцането се разнесе в залата гръмко като изстрел на мускет.
Андрос Гайл сведе поглед в скута си, като че ли се срамуваше.
— Последните години бяха тежки за мен. Виждах как намалява силата ми. Отказах се от притеглянето, за да съхраня разума си, а за мен това беше прекъсване на връзката с величието на Оролам. Мракът ме поболяваше, превърна се и в нравствено помрачение. Държах се зле с вас, моите съратници Цветове, и още по-зле с близките си — последния останал ми син и моята съпруга. Загубих и двамата. Моята съпруга избра Освобождаването противно на желанията ми. Тръгна си тихомълком, защото се боеше — и беше права, — че няма да ѝ разреша. Когато загубих и последния си син… — Гласът му пресекна. Той вдигна глава и обърна закритото си от очилата лице към Бялата. — От години се пререкавам с тебе — промълви тъжно. — И от години се опълчвам на мъдростта ти. През тези години бях на ръба да разкъсам халото. Започнах да нося ръкавици и черни очила не само за да се опазя от светлината, но и за да се защитя от вашите погледи. За да не знаете колко близо бях до пламъците.
Андрос въздъхна тежко и Карис стисна ножа още по-здраво, питаше се дали той ще скочи от стола си сега и ще се развилнее гибелно в залата.
— Време е за истината — натърти Андрос.
Тя стъпи по-устойчиво, за да скочи на свой ред. Той започна да дърпа дългите си ръкавици.
— На предишната ни среща се срамувах да призная, че малко оставаше да се прекърша. И когато се молехме за чудо, имах само зрънце вяра, че Оролам може да направи нещо за нас. За мен. — Пак вдигна глава, лицето му бе изопнато от силата на чувствата. — Но аз съм тук днес, за да ви кажа, че Оролам е могъщ. И добър. Заспах насред молитва с убеждението, че нищо няма да ме спаси, готов да посегна на живота си, когато се събудя. Сънувах. В моя сън Оролам ми каза, че може да съм стар и немощен, но той е по-велик от слабостта ми. И че моята слабост го възвеличава. Защото е могъщ избавител. Ние сме земни и смъртни, но можем да го почитаме, а той ще ни даде толкова сила да му служим, колкото пожелае. — Андрос свали ръкавиците и ги пусна на масата. Бутна назад качулката си. — Молих се, спах, сънувах, чух и съм пресътворен.
Разкопча наметалото, остави го върху облегалката, смъкна тъмните очила и ги сложи на масата.
Карис знаеше, че Андрос Гайл е в средата на седмото десетилетие от живота си. Притеглящите не забравяха, че ще умрат твърде рано, и обикновено бързаха с брака, стремяха се да имат деца колкото се може по-скоро. Но в представите си го виждаше поне деветдесетгодишен. Той беше стар, грохнал, с единия крак в гроба.
Само че пред нея не беше Андрос Гайл, когото познаваше. Изтръпналите ѝ пръсти пуснаха дръжката на кинжала.
Андрос Гайл се бе пременил в туника с цвят на червен луксин, чието златно везмо подчертаваше широчината на раменете му, силата в изправения гръб. Провисналата доскоро коса беше подстригана късо, измита и сресана. И кожата му беше младежка — гладка, а не сбръчкана. Но не това смайваше. Той опря ръце на масата, а след това ги обърна с дланите нагоре.
По кожата нямаше и следа от червен луксин. Той се взря поред във всеки от другите Цветове, погледът му стигна и до Карис. И тогава тя видя истинското чудо — халото не изпълваше зениците на Андрос Гайл дори до половината. Той изглеждаше като мъж, който може да притегля още десет години.
Немислимо. Не можеше да е друго освен заклинание, фантасмагория на оранжевата магия.
— Пипнете ме — подкани ги той. — Гледайте и вижте. Делара, заклинание ли е това?
— Н-не…
Тя като че не можеше да изтръгне друга дума от гърлото си. Джия Толвер обаче докосна и китката, и ръката му с нескрито изумление. Другите явно не се нуждаеха и от това доказателство.
— Слава на Оролам — промърмори Клитос.
Нито думите, нито постъпките на Андрос през последните минути пораждаха подозрения за пресметливост, но казаното от Клитос тутакси върна разсъдъка на Карис. Каквото и да бе преобразило външно Андрос Гайл, той си оставаше същият. Не биваше да си губи ума само защото се е случило невъзможното. Нали беше Гайл, в проклетото им семейство все се случваше невъзможното.