— М-м… — изсумтя младежът и пак се съсредоточи върху работата си — купчинки книги и листове с бележки, от които явно не искаше да се откъсне.
— Чуйте, искам да…
— Нямаме книги за Рея Силуз. Ако това не ви харесва, оплачете се в Службата по вероучение.
— Какво?! — сепна се Кип. — Не търся книга за нея, а самата нея. Ей толкова висока, кльощава, с тясно лице и тъмна коса. И обикновено поема късните смени.
— Предайте на Тимеус, че е много остроумен и се надявам неговият трактат да изгние, преди някой да разреши издаването му.
— Не познавам никакъв Ти…
— Я по-тихо!
Библиотекарят пак се задълбочи в работата си. Кип се отказа. Може би някой в по-късните смени щеше да я познава. Ама че странно…
— Нуждая се от достъп до библиотеката на горния етаж — каза той.
— В коя година на обучение сте? — попита раздразнено библиотекарят.
— Новобранец в Черната гвардия.
— Доказателство? — сопна се библиотекарят.
— Излезте тук на пътеката за малко — предложи Кип и тупна с длан по свития юмрук на другата си ръка.
Книжникът изобщо не се стресна.
— За посегателство срещу библиотекар ще ви забранят да влизате в която и да е библиотека цяла година.
И сякаш пред Кип се разтвори ветрило от карти.
Овен, грубиянът. „Цяла година? Не изглежда толкова зле.“ Леко надвесване, лек намек за насилие. Леко възползване от физическата слабост на този млад мъж, за да му натрие носа в нея като в кучешки лайна. Овен, хитрецът. „Цяла година ли? — казва Кип. — По време на война? За черногвардеец, който може да се нуждае от тези знания в битките? Не ми се вярва.“ Овен, господарят. „Аз съм Гайл. Да не си въобразяваш, че някой ще накаже Гайл, защото ти е смачкал физиономията? Мога да те хвърля от балкон и никой няма дори да гъкне.“
Наистина обмисляше да изиграе някоя от тях или всички поред. Спря го погнусата.
„Дълъг път извървях от Ректън, а? От безсилно нищожество до нагъл робовладелец.“ Отдавна си знаеше, че се променя, но в това ли се превръщаше? Такъв ли искаше да бъде?
— Съжалявам — каза Кип. — Това беше шега, и то необмислена, недостойна за мен и несправедлива към вас. Моля ви за прошка.
Библиотекарят вдигна очи към него, сякаш извиняващ се черногвардеец беше най-необикновеното нещо на света.
— Имате я — отвърна и сви рамене. — Името?
Протегна ръка към купчината книжа, за да извади някакъв списък.
— Кип Гайл.
Младежът се закашля.
— Богоуби… Аха… — Пренареди книжата и се отказа да рови. — Ъ-ъ, можете да се качите веднага, господарю Гайл.
Кип не се зарадва. Богоубиеца. Още едно бреме, още очаквания, сякаш щом го е направил веднъж, няма съмнение, че ще успее отново.
— Ами… имам един въпрос. — Опита със смутена и обаятелна усмивка. — Бих ли могъл да се кача, без изобщо да помоля за разрешение?
— Разбира се. Но ако в тези библиотеки бъде заварен някой, чието място не е там, наказанията са сурови. Е, няма стражници пред вратите. Все пак са само книги.
„Ето ви го все същия Кип, готов да се хвърли с главата напред срещу врата, която… не е заключена.“
Първия, когото видя в библиотеката с ограничен достъп, беше командир Железни. „Какво става тук?“
— Толкова се радвам да ви видя! — възкликна Кип. — Малко се бях наплашил от тази история със „забранените“ библиотеки…
Командирът вдигна рязко глава.
— Трошач, имам работа.
— С какво се занимавате? — веднага попита Кип.
— Трошач, върши си твоята работа.
Кип изви глава встрани, за да види заглавието, и го прочете на глас:
— „Майки на крале: нетипично проучване на аборнейските родове“? За какво ви е това? И останалите?
— Според тебе какво разстояние ще успееш да пробягаш за едно денонощие? — безизразно попита Железни.
Мъждива искрица просветна в мъничкото мозъче на Кип: „Това е предупреждение, тъпако!“
— Разбрах, сър! — отвърна той и се дръпна, за да не чуе следващите думи, които можеха да му навлекат само страдания.
Отиде при маса, където четеше друг луксиат, по-възрастен от него с пет-шест години.
— Моля да ме извините, бихте ли ми казали къде се съхраняват родословията?
Младият луксиат вдигна глава. Клепачите му трепнаха гузно, като че бе задълбал в четиво, до което не бива да припарва. Текстът на страницата пред него беше на непознат за Кип език. Луксиатът се намръщи и каза:
— Подминал си ги. Ей там, където седи онзи огромен черногвардеец.
Огромен черногвардеец ли? Командир Железни имаше съвсем заслужена слава. Хората на Големи Яспис спираха да го зяпат, и то не само защото беше грамаден и привлекателен.