— Това изглежда доста опас… О, великолепно! Наистина ще съм ти много признателен. Аз… аз изучавам какво ли не. Аз имам… ами, разнообразни интереси. — Куентин се изчерви, стрелна с поглед Кип, извърна се и забърбори припряно: — Извинявай, полагам усилия да се избавя от фалшивото смирение, но е толкова… Както и да е, четох за светците от първи век, запомних наизуст всичко за Албан и Странг, както и техните коментари. И за ритуалите на прехода от времето на Карис Заслепителката на сянката. И малко от алтернативните версии на старата история. Между другото, вече гледаш замаяно. Запаметяването на всички тези коментари обикновено изисква… цели пет тома са все пак… Май не те интересува.
Изучавал е всичко това?! Кип си каза, че може да му свърши работа някой ден.
— А нещо по-съвременно? — попита той. — Или това е прекалено опасно-великолепно?
Засмя се, за да прозвучи като шега. Стори му се, че Куентин забрави за стеснителността си, щом навлязоха в негова територия.
— Да речем, структурите на устойчивите племенни йерархии в Аборнея? — започна да изброява луксиатът. — И… съвременните мъченици? По едно време си помислих, че покрай тази тема и мен ме чака мъченичество. Различните подходи при строеж на храмове?
— Да смятам ли, че не се занимаваш със съвременни родословия? Благородническите семейства през Войната на Лъжепризмата и днес?
— Не.
— Хъм…
Кип си призна, че се е увлякъл в надеждите. Нима очакваше Оролам да му прати тъкмо книжник, знаещ всичко, което той искаше да научи? По-изненадан беше от лекотата, с която изрече думите „Войната на Лъжепризмата“. Беше израсъл в Тирея, където говореха само за „Войната на Призмите“. Не я бе нарекъл „Войната на Лъжепризмата“, за да се приспособи, всъщност изобщо не беше съзнателен избор. Това място го променяше.
— Изглеждаш ми познат. Да не сме се срещали и преди? — попита той.
Куентин завъртя глава, примига, позата му отново стана скована. Ама че странен момък.
— Не знам. Възможно е. Не се засягай, моля те, но аз не обръщам много внимание на черногвардейците.
Какво друго да очаква? Самият Кип май не бе поглеждал някой луксиат за повече от миг, откакто беше в Хромария. Хрумна му нещо. Куентин бе казал, че е наизустил внушителни текстове и очевидно бе получавал разрешение да проучва каквото пожелае. Това едва ли беше обичайно, значи имаше солидна подкрепа. Може би двамата не се различаваха чак толкова… макар че Куентин сам бе заслужил привилегиите си.
— Я ми кажи нещо… Сигурно си се прочул в твоите кръгове, а?
— Не бих казал, че чак съм се прочул… Пусто да остане! Пак това престорено смирение. — Луксиатът въздъхна. — В моите тесни кръгове да. — Лицето му пак почервеня. — И те моля да ме извиниш за ругатнята.
— Колко време мина, преди да се опитат да те въвлекат в политическите си ежби?
— Какво? Кой? Извинявай, не разбирам.
— Луксиатите. По-старшите от тебе.
Кип виждаше, че Куентин прекрасно разбира за какво му говори.
— Магистериумът е десницата на Оролам на земята. Не е въвлечен в политиката като другите институции — заяви Куентин.
Изнервено. Неуверено.
Миг колебание — да бъде ли и този път Кип Устатия, или не?
— Значи си лъжец… Жалко. Мислех си, че можеш да бъдеш приятел. Желая ти всичко добро, братко Нахийд.
34.
Кип нямаше време да отиде веднага в забранената библиотека, а Карис още не го бе потърсила, затова тръгна за следващата си лекция. При магистра Тавенца Златоока. Тя беше прастара за притегляща, може би около шейсетте, и имаше страховита слава. За нея казваха, че приемала само по трима дисципули на година. И то само жълти суперхромати. И разбира се, Кип щеше да се присъедини към класа ѝ месеци след началото на обучението.
Запъти се към жълтата кула, мина по въздушния мост, като преглътна само веднъж заради височината, и след няколко минути се озова пред вратата на малка зала. Спря да прочете табелата: „Не се допускат мъже.“ Озъби се.
„Кип Гайл убива богове и крале, но се бои да потропа на една врата.“
Не, това беше съвсем друго. Все едно да влезе в тоалетна за жени.
Сведе поглед към обгорената си лява ръка, която толкова неусетно се свиваше в юмрук. „Хайде, юмрук.“ Тропна по вратата леко, но уверено три пъти.
Вратата се отвори още с третото тропане.
— Какви ги вършиш? — сопна се възрастна жена със златисти очи и наситена със светлина кожа.
Нямаше нужда да гадае коя е.
— Приветствам ви, магистра. Видях табелата…