Тея беше дребничка, но не и дете. Кип си знаеше, че едва ли може да се мери по зрялост с нея.
— Чух, че си спасила от провал нападението срещу Руишки нос. — Тя само сви рамене. — Стражеви капитан Темпус каза, че командир Железни е искал да те награди с медал.
— Какво?
— Някой висшестоящ обаче се възпротивил.
— Намеса в Черната гвардия? Кой би могъл… О, няма нужда да ми казваш.
— Така си е — съгласи се Кип. — Тея, доверявам ти се, стига да не работиш за онзи дърт цирей. Още си на наша страна, нали?
Тя се засмя, но някак плахо.
— Тея, нали… нали не служиш на моя дядо?
— Кип… Трошач, не мога да ти кажа нищо. Но никога няма да те предам. Ти си най-добрият ми приятел.
— Наистина ли?
Тея се извърна смутено. На Кип му идеше да се халоса сам по лицето. Пак беше сгафил.
— Тоест аз си мислех, че понеже беше моя робиня…
— Какво?!
Лицето ѝ почервеня от гняв.
— Чакай, чакай! — Той си пое дъх. — Исках да съм твой приятел. И през цялото време се страхувах, че когато… когато спечелих документите за собственост над тебе, вече не можем да сме приятели. И не знаех дали това пречи дори сега. След като вече си свободна. Не знаех дали всеки път, когато ме видиш, няма да ти напомням за робството. Ти също си най-добрата ми приятелка.
Стори му се, че успя да я умилостиви, но още изглеждаше разстроена.
— Кип, аз съм човек, не само бивша робиня.
— И аз не съм само Гайл, но няма как да се отърва от това.
Тя сви устни, после кимна. Ръката ѝ опипа неволно окаченото на шията мускалче. Кип сдържа любопитството си и не попита какво е това. Дали не беше подарък от бившата ѝ господарка? Лицето на Тея се оживи, макар че устните ѝ не се усмихваха.
— Хайде да отидем да поблъскаме нещо, че да ни мине — предложи тя изведнъж и се изчерви.
Прииска му се да хване ръката ѝ и не посмя. Защо изведнъж се почувства толкова непохватен и недорасъл?
— И недей да говориш за това пред другите — помоли Тея.
— Никой няма да чуе от мен, че с тебе сме приятели — изрече той тежко.
— Трошач!
Кип се ухили и направи с пръсти знака на трите и четирите, сякаш потвърждаваше клетва. И Тея не можа да сдържи усмивката си.
Тя като че ли искаше да се впусне в обяснения защо всъщност не може да му обясни причината да се върне в Хромария опръскана с кръв, да се оправдае все някак, но се отказа. И Кип прие това като проява на зрялост. Предишната Тея щеше да увърта и да усуква от опасение, че той не ѝ вярва. Или беше вярно да си мисли „робинята Тея щеше да увърта и да усуква“? Ами ако и преди е била каквато е сега, но робството ѝ е пречело да го покаже?
„Е, значи поне едно нещо направих както трябва. Поне веднъж в живота си.“
— Липсваше ми, Кип — каза Тея, засмя се и го замери с една сгъната хавлия.
Той улови хавлията, усещаше как усмивката напира да разкъса бузите му.
— Готов ли си да се качим?
Кип си избърса лицето. Тренировките на Черната гвардия си имаха и добра страна — никой не би обърнал внимание, ако се появи вече изпотен.
Вратата зад тях се отвори и влезе Гринуди. Кип забрави за усмивката си.
— Добър ден, млади господарю… Гайл — каза робът.
Както винаги беше облечен спретнато и в лицето приличаше на спаружена ябълка, а държането му си оставаше приятно колкото диария посред нощ.
— Гринуди, изглеждаш много добре! — заяви Кип с пресилено дружелюбие.
Послужи си натъртено с името на роба, за да напомни кой какъв е в залата. Откога ли ги подслушваше?
— Вашият дядо желае да отидете при него.
— За игра на Девет крале ли?
— Доколкото знам — да.
— Имам тренировка с Черната гвардия. Не искам да играя с него сега.
— Вашите желания нямат значение. Промахосът ви заповядва да се явите при него. Ще дойдете с мен. Веднага.
За този човек явно беше наслада да вбесява Кип. Промахос ли?! Милостиви Оролам, само това не! Затова значи имаше власт да не го допусне в библиотеката. Проклет да е!
— Иначе какво ще стане? — наежи се Кип.
„Не можеш да не го правиш, нали?“
Старият париец изви глава да погледне Тея.
— Иначе тази ваша приятелка ще бъде прогонена.
— Моля? — Тея настръхна.
— Не говоря с тебе, робиньо. Затвори си устата — сопна се Гринуди.
Ама че мръсник…
— Не съм робиня! — изръмжа Тея.
— О, съжалявам за грешката.
Не беше грешка, разбира се. Е, поне на един въпрос вече имаше отговор — Тея не служеше на Андрос. Не би заплашил някого от своите, нали? Или би разчитал, че Кип няма да позволи да ѝ навреди? Толкова коварен ли беше Андрос, че да играе срещу своите карти с надеждата противникът да го измъкне по неволя от това положение?