— Хрумна ми, че можем да опитаме някой от старите двубои — Близнаците или Боговете и зверовете.
Класически двойки. В такива игри колодите бяха сравнително равностойни, но изискваха коренно различни стратегии от противниците. От играчите се очакваше да са научили наизуст всички карти. И в тези игри късметът имаше своята роля, но ако някой умееше да пресмята точно наум, можеше да прецени правилно вероятността противникът да изтегли някоя карта, за да се противопостави на съответната стратегия. Игра, в която Кип щеше да претърпи разгром, макар да знаеше повечето карти във всяка от тези колоди.
— Боговете и зверовете — реши той.
— Интересен избор.
И Кип се досети, че според Андрос е вложил в думите си скрит смисъл. Ами да, нали и двамата се бяха изправили срещу богове и зверове наскоро. Кип обаче направи избора си, защото смяташе, че тази игра е по-увлекателна. „Този път той ме надцени.“
Не знаеше дали това е за добро, или за зло.
— Коя колода искаш, внуче? — попита Андрос.
Кип вече знаеше, че дядо му очаква от него намек дори с избора на колодата, затова наново подбра думите си.
— Не е ли странно, че са противници в играта? Аз научих от личен опит, че боговете и зверовете са съратници.
— Изобщо не е странно — възрази Андрос. — Кой освен звяр може да се противопостави на бог?
— Такова ли е оправданието ти? — изтърси Кип.
Ето, пак…
— Когато в идните епохи мекушави мъже си седят в мир и хулят моите решения, самият факт, че живеят, ще бъде предостатъчно доказателство за моята правота — изрече Андрос и взе колода. — Колебливият никога няма да стане бог, затова на тебе се падат зверовете. — Разбърка колодите поред под втренчения поглед на Кип и раздаде карти. — Без ограничения във времето. Искам да си премерим силите на спокойствие, а вече сме виждали какви грешки допускаш, когато си под натиск.
Кип нито докосна картите си, нито се озърна, но настоя:
— Кажи на Гринуди да не стои зад мен.
Андрос прихна.
— Кип, подтикваш ме да се питам дали и аз съм давал на своя баща Дракос такива поводи за размисъл. Толкова схватлив понякога, толкова хитроумен, толкова зрял, а минута по-късно — свадливо дете, което замахва слепешком да счупи неща, по-ценни за самото него, отколкото за всеки друг. Просто защото се е разсърдило.
Махна с ръка на Гринуди и робът се отдръпна от мястото, откъдето можеше да гледа картите на Кип.
— Кой започва? — попита Кип и взе картите.
— Аз. Привилегия за по-възрастния.
Кип пусна картите на масата.
— Раздал си ми осем.
Тоест с една повече.
— Нима? Старостта притъпява способностите, както изглежда.
Андрос се ухили с искрена закачливост. Допреди няколко месеца изглеждаше с двайсетина години по-стар. И Кип се усмихна неволно. Затова пък сдържано.
— Картите бездруго не бяха добри, нали? — попита Андрос.
Взе осемте, добави ги към тестето, разбърка го сръчно и пак раздаде. Седем карти.
— Отвратителни — призна Кип.
Андрос се засмя и Кип си спомни как дядо му каза, че го харесва… малко. И разбра, че Андрос е проверявал дали ще се опита да мами. А може би нямаше да сметне това за измама. Може би за него такива похвати бяха само използване на грешката, направена от противника. Но картите не бяха добри и Кип предпочете да се откаже от тях, вместо да даде възможност на дядо си да изтегли една от тях и да я върне в колодата.
Промахосът нагласи слънчевия символ в играта на часа преди зазоряване и изигра първата си карта.
— Е, внуче, Хромарият е изправен пред борба за съществуването си, но повечето от тях още не могат да си втълпят този факт. Какво според тебе трябва да бъде променено?
Кип го изгледа косо.
— Сериозно ли говориш? Наистина ли искаш да чуеш какво ще предложа?
— Толкова ли си изненадан?
— Да.
— Много неща могат да бъдат научени чрез роби и шпиони, но аз вече чух от тях всичко, което е по силите им. Някои неща обаче можеш да видиш само със собствените си очи. А моите очи бяха…
— Разбити ли? — пак не се стърпя Кип.
Защо да не бодне дядо си с тази игличка за Хелел, наемната убийца от Ордена? Долови как Гринуди настръхна, но Андрос остана невъзмутим.
— Безполезни. Може да съм пропуснал какво ли не. — И все пак Андрос се взираше пронизващо в Кип. — Момко, аз съм безпощаден когато ми се опълчат, не отричам това. Не понасям да ме предвождат глупци. Но при победа съм великодушен. Правя необходимото, за да победя, и не се преструвам, че съжалявам за стореното. Това прави ли ме гнусен в твоите очи? Други се придържат към важащите за всички правила, но само на думи — постъпките им ги издават. Аз само съм по-прям от тях. Оролам има нужда дори от откровени хора, не е ли така?