— Ще си навлечеш големи неприятности заради разговора с нас, нали? — попита Круксър?
— О, да.
— Е, щом бездруго си закъсал, може би е време да си намериш нови приятели — каза Феркуди, ухили се дружелюбно и обгърна с яката си ръка тесните рамене на Куентин.
Луксиатът се усмихна смутено.
38.
Макар и да беше град, където светлината не гасне никога, Големи Яспис имаше много тъмни кътчета. И Орденът като че ли ги познаваше от първото до последното.
Градът и небето сякаш се бяха наговорили да разстелят мрак. Тея превиваше рамене, но не искаше да се подчини на страха. Луната бе удушена от тъмни облаци, чиито пръсти се разперваха и свиваха, накрая небесното огледало угасна. Мъгла се кълбеше над водата, напираше към стените подобно на армия в самоубийствен устрем и се издигаше над тях. Имаше мигове, когато Тея я виждаше да се трупа над стените, после мътилката покри улиците.
Погълна я, скри всичко наоколо и тогава Тея чу писък от улица наблизо. Не, беше се заблудила. Не беше писък, а вопъл на освирепяла котка, която млъкна скоро.
Калдъръмът ставаше хлъзгав от влагата. Тея зърна подскачаща над главата ѝ звезда и миговете се проточиха, преди въображението ѝ да се укроти, за да разбере, че не е нищо повече от фенер в ръката на страж, който ходеше по стената. Мина над нея и изобщо не я забеляза. Тея плъзгаше ръка по стената и си внушаваше, че не го прави, за да се успокои.
„Вървиш към смъртта — сякаш шепнеше отдалечаващият се фенер. — Търси светлина!“
„Аз съм робиня, а не…“
Пропъди тази мисъл. Не беше робиня. Можеше да се махне, когато поиска. Имаше пари в джоба си. Имаше скътани пари и в казармата. Можеше да се прибере у дома. Можеше да си тръгне и… И какво?
Все щеше да измисли нещо. Разполагаше с време. Щеше да е със семейството си. И…
„Оглупяваш от страх. Помисли какво имаш. Помисли какво постигна. Кой вкъщи ще ми повярва, че дори съм говорила с Бялата, камо ли че ми е възложила задача, жизненоважна за Седемте сатрапии? Кой ще ми повярва, че дори съм тренирала с командир Железни, камо ли че вървях пред него в нападението срещу крепостта на Руишки нос? Да му се не види, с този мой цвят кой ще повярва, че изобщо мога да притеглям?
Каква полза от парил в широкия свят? Мога да убивам хора скришом? О, прекрасно. Ще имам толкова възможности да използвам дарбата си сред нормалните, свестни хора. Мога да виждам през дрехи? О, превъзходно, кажи ми веднага колко голям е грездеят на лорд Смотльо! Ха!
Тея, вече не си робиня. Каква ще бъдеш?
Орденът няма да ме убие. Ако искаха да ме убият, досега да са ме убили. Не е ли така? Ами ако размислят?“
Ако някога пожелаеха да я премахнат, нямаше да се затруднят в намирането ѝ, нали? Нито в изтребването на семейството ѝ.
Облегна се за малко на стената, колкото да си поеме дъх, защото гърлото ѝ се бе свило. Мракът и мъглата я притискаха, лепнеха по нея, спираха дишането ѝ, прокрадваха се в тялото ѝ. Зениците ѝ се разширяваха и накрая тя усети боцкането на наситилия я парил.
„Притеглих уплашена. Все е някакъв напредък, нали така?“
Същинска лампа от парил грейна на юмрука ѝ и лъчите пронизаха тъмата във всички посоки. Проникваха през мътилката, сякаш я нямаше, и придаваха чудат метален отблясък на каменните зидове и калдъръма. Причу ѝ се звук и тя се обърна. Нищо.
Когато пак погледна напред, срещу нея стоеше мъж с наметало и качулка. Убиеца Шарп. Изглеждаше доволен или от себе си, или от срещата.
— Добър цвят. Тесен спектър, почти не се разсейва. Бива си те. С други притеглящи парил трябва да се задоволяваме, че толкова си могат. Ела с мен.
— Променил си се — подхвърли Тея.
Последния път той имаше венче от рижава коса около плешиво теме. Несъмнена маскировка, защото се оказа, че не е плешив. Косата му беше пораснала, макар и подстригана късо. Това го подмладяваше малко. Освен това си пускаше брада.
— Моето проклятие е, че се набивам на очи. Налага се да съм по-старателен в промяната на външността си. Завиждам на твоята невзрачна хубост.
— Трябва ли да ти благодаря?
— Казах го като комплимент. Не ти ли е хрумвало колко скъпоценно е да те описват с думи като „стройна, умерено мургава, среден ръст, може би малко нисичка, хубавичка“? Можеш да накараш хората да запомнят фалшиви отличителни белези като бенки или перуки. А с твоята кожа ще изглеждаш естествено и с руса перука, и с черни парийски къдрици. В моето поприще е въпрос на живот и смърт да ме забравят, а не да ме запомнят. Да, завиждам ти. Пристигнахме.