Потропа на вратата в странен неравен ритъм.
„Страхотно, ще поискат от мен и да стана майсторка на барабана за капак на всичко останало.“
Вратата се отвори, светлина обля улицата, Тея сви зениците си и остави парила да се разпръсне.
Отворилият вратата побърза да се върне в стаята зад преддверието. Убиеца Шарп ѝ даде бяла роба, за да покрие с нея дрехите си.
— Не разкривай коя си по никакъв начин. Колкото повече знаят другите, толкова повече нараства опасността за тях. Стига ни и рискът, че ще чуват гласа ти.
Даде ѝ също черни очила и воал от бял плат. Той също се предреши, но си сложи маска с истинска бяла козина и жълти зъби — ръмжащ звяр, който приличаше на кръстоска между невестулка и мечка. Чак тогава влязоха през вътрешната врата.
Озоваха се в ковачница. Фенери я осветяваха приятно. Чакащите бяха десетина, разговаряха приглушено. Всички носеха роби и воали. Само двама-трима бяха избрали маската на невестулка-мечка. Във воалите имаше прорези за очите, нищо друго не се виждаше ясно. Някои от забулените се бяха прикрили и с черни очила. Сигурно бяха притеглящи и не искаха да бъдат разпознати по луксиновите шарки в очите.
Разбира се, тази маскировка изобщо не пречеше на притеглящите парил. Ако Тея поискаше, би гледала през дрехите и маските, през този глупав карнавал. За миг ужасът ѝ се смени с напиращ презрителен смях.
Е, може би този смях щеше да прозвучи истерично. „По-полека, Тея.“ Влезе след господин Шарп в ковачницата и огледа поред фигурите в червените отблясъци на пещта.
— Тишина — настоя троснато мъжки глас.
Че тук не беше ли вече прекалено тихо? Тя отново сдържа смеха си. „Ей, овладей се най-после.“
Понечи да се прокашля, не успя, но не посмя да опита втори път, за да не наруши тишината.
Онзи с властния глас беше нисък, но другите се отнасяха почтително към него. Впрочем само той имаше два воала — под белия плат прозираше и було от фино сплетени метални нишки.
— Ако Хромарият или прислужниците му ви заварят тук или ако научат след време, че сте били тук, ще бъдете предадени на Службата по вероучение. Ще ви изтезават. Ще ви отнемат земите и имотите. Вашият добитък и домовете ви ще бъдат изгорени, сякаш е възможно с огън да унищожиш ерес. — Той помълча. — Ако не ви стига смелост да умрете в мълчание, вървете си още сега и забравете за тази общност. Знаете къде е вратата.
От представата, че могат да я подложат на изтезания същите хора, за които вършеше всичко това, в стомаха на Тея се настани буца лед. Щеше ли да я спаси Бялата, ако я заловят?
Само ако това ѝ помогнеше да постигне целите си. А в такава война можеше да се окаже, че да спаси Тея не е най-благоразумното решение. Всяка чута заплаха беше самата истина. И то ако първи я разобличат нейните съратници. Колко по-лоша участ я очакваше, ако я разкрие Орденът? Хвърли поглед към вратата, питаше се дали този човек говори искрено. Можеше ли наистина да си тръгне?
— Няма страхливци сред нас — отсъди той. — Добре.
На Тея ѝ идеше да кресне: „Чакайте! Аз май съм от страхливците! Не може ли да помисля още малко?“
Но беше късно.
Застанаха в кръг, нарушен само откъм пълната с жарава пещ. Странно, бяха я запалили през нощта. В средата имаше обикновена маса. Тея се смръзна, щом видя какво има върху нея. Там бе всичко, което бе откраднала по заповед на Аглая Красос — чудесната възможност да я изнудва или съсипе, ако не бе признала всичко пред Бялата.
— Чуйте проповедта на първия кръг.
— Чуйте, заблудени — избоботи кръгът като в молитва.
— Всичко, което знаете за Хромария, е лъжа — продължи мъжът напевно.
— Чуйте, заблудени — повтори кръгът.
— Гавин и Дазен Гайл съсипаха света заради своята похот и гордост. Но от пламъците, от стотиците хиляди трупове се появи и нещо добро. Онези от нас, които застанаха на страната на Дазен Гайл, видяха края на надеждите си, когато Гавин Гайл се измъкна от пушеците при Разцепената скала. По-умните сред нас побягнаха. Повечето се скриха. Но някои бяха подгонени от жадуващите мъст, от убийци, използващи войната да прикрият злодеянията си, от наемници, пратени да ни запушат устите завинаги.
Той млъкна задълго, като че улисан в спомени. Никой друг не продума и Тея също не мърдаше.
— Загубихме мнозина в бягството. Добри мъже и жени, които нямаха друга вина, освен че бяха победени. Други бяха отведени в робство, продадени на илитийци в търговия, която Хромарият заклеймява, но не си мърда пръста да прекрати.