„Значи поддържали равновесието като Призмата, но с насилие. С убийства.“
— Браксос стигнал до несравнимо с миналото благоденствие. Щом се разчуело, че браксите искат червените да бъдат по-умерени в магиите си, това се случвало — червените сами обуздавали своите жреци и не се налагало никой да умира. Възцарил се мир, магията процъфтявала. Когато други били безсилни да помогнат и цветни бесове вилнеели някъде, се намесвали Искрящите наметала. Орденът бил строг пазител на един суров свят.
Пак многозначителна пауза.
— Но светът е като разглезено дете, не търпи дълго пазители дори във времена, когато най-много се нуждае от тях.
Всички около масата подеха в хор:
— Ние сме пазителите. Ние сме ръцете на нощта. Ние сме невидимите бродници. Ние сме сутрешният меч и полунощният боздуган. Ние сме готови. За война, за мир, за живот, за смърт — ние сме готови.
„Новите ми приятелчета — побъркани самозвани пазители, притеглящи убийци.“
— В този свят, винаги стъпил на ръба и имащ само нашите ръце да го крепят, в период на смут се появил един младеж. Хората създавали нови технологии и равновесието било застрашено от всички страни. Този младеж станал Искрящо наметало и скоро сме се убедили, че щял да стане един от най-великите на всички времена. Името му било Диакоптес.
— Диакоптес Предателя!
— Браксианските майстори на лещи били най-изкусните и именно те открили как да сливат метали със стъклото, за да създадат лещите, които променили света. Катран и олово за червено, сяра и калций за жълто, кадмий и сяра за оранжево, аурипигмент и желязо за зелено, кобалт и сяра за синьо. Те трябвало да бъдат нашите тайни и нашата нова сила. Нямало вече да разчитаме само на седем двойки, на търсенето на нови полихроми, за да цепят светлината и да създават нови наметала, когато старите са откраднати или унищожени. И тогава се появил един младеж. Името му било Диакоптес.
— Диакоптес Предателя!
— Диакоптес Сянката убивал за нас във всичките девет кралства. И се прочул с необуздания си нрав толкова, колкото и с майсторството си с меча и боздугана. Захванал се да прави опити с черен луксин — цвят, който могат да притеглят само таящите страшно зло в сърцата си. Покварил се, закопнял за власт. Изпратили сме хора при него, стари приятели да го разубедят. Той ги изклал. Откраднал най-скъпоценните творения на браксианската находчивост за цели две столетия, за да въоръжи с тях цяла армия. И започнал с пълчищата си най-кръвопролитните войни в историята на деветте кралства. Стъпкал всички и се обявил за спасител. Хулел свободни хора като еретици, надарени жени наричал зверове. Ние го познаваме с истинското му име — то било Диакоптес.
— Диакоптес Предателя!
— Но ти може би го познаваш с друго име. Той си го избрал, за да се превърне в бог — Луцидоний, Даряващия светлина.
Тея уж нямаше причина да се изненадва, че убийци и еретици се придържат към такива светотатствени възгледи за Луцидоний, но изненадата си я имаше. Дори когато най-простият роб се оплакваше, че Луцидоний е пренебрегнал окаяната участ на робите, въпреки всичко беше наясно, че смъртният като всички Луцидоний само не им е обърнал внимание, а не го смяташе за злодей.
Тя прехапа устна и не каза нищо, само гледаше ту една забулена фигура, ту друга. Накрая се вторачи в купчината вещи, които бе откраднала.
— Магистериумът ни учи, че имаме само един живот, едно отсъждане и една вечност. Те нямат милост към родените в лоши обстоятелства и поставени пред избор между едно или друго зло, все едно дъщерята на благородници и дъщерята на просяци имат един и същ шанс за добродетелен живот. Браксианците са били по-благи, по-човечни. Ние знаем, че…