Но той не беше същият мъж. Сега не можеше да изпълни обещанията си. Какво щеше да каже тя на празната черупка пред себе си?
„Сега не съм какъвто бях. Какви благородни дела все още са по силите ми? По силите на една осакатена твар?“
Но и тези терзания бяха непоносими. Затова се замисли за мускета-меч. Черното в това оръжие го привличаше неустоимо. Приличаше на обсидиан. Но никой не би могъл да превърне обсидиан в тези изящни спирали. Обсидианът не подлежеше на такава обработка. Цепеше се на парчета с остри режещи ръбове. По време на война онези, които бяха толкова богати, че да си купят малко обсидиан, слагаха малки ивици от него на върховете на стрелите си, защото пробиваше луксина по-добре от стомана. Само че малцина можеха да си го позволят. Всеизвестно беше как пречи на притеглянето. Затова притеглящите луксин го наричаха адски камък и го смятаха за въплътена тъма, за отрицание на светлината и следователно за сечиво на врага.
Гавин бе заповядал на своите хора — тоест на войниците на истинския Гавин — да съберат всички оръжия с адски камък, а също и всички накити с късчета от него, прибра ги в няколко сандъка и удобно ги „загуби“ по обратния път към Големи Яспис. Все пак войната бе завършила току-що и в този хаос се губеше какво ли не. Използва съкровището си, за да сложи обсидиан в тунелите на затвора за Гавин под Хромария. Да, познаваше твърде добре обсидиана.
И не можеше да разбере що за оръжие е това.
— Не може ли да опитваме по малко, вместо да те намушкам направо и да се надяваме, че няма да стане страшно? — помоли Антониус.
— Да, така ще е по-добре — съгласи се Гавин.
Антониус още се мръщеше недоволно. Вдигна меча и го насочи към гърдите му. После продължи:
— Защо аз само да не държа меча, а ти се нанизвай колкото изтърпиш. Така останалите на кораба няма да ме удавят като твой убиец.
— Прав си.
Гавин опря върха на черно-бялото острие в гърдите си. Натисна… и отскочи с псувня. По гърдите му се стичаше червена струйка.
Антониус също отскочи, облещен от ужас. Двамата мълчаха. Гавин затисна раната.
— Значи… предишния път не беше така? — попита младежът.
Гавин избълва още сквернословия към небесата. Не можеше да приеме, че всичко се е случило само във фантазията му. Кинжалът си беше кинжал в схватката с баща му и Гринуди, а после се превърна в меч. Топчията бе казал, че го е извадил от тялото му… и че върхът е стърчал от гърба му.
Може би това се случваше само веднъж. Отнема ти цялата магия — и край. Но с обсидиана не беше така. Несъмнено можеше да източи луксина от кръвта ти, но не пречеше да притегляш след време, дори ако беше в огромни количества.
— Може ли да опитаме с теб, Антониус?
— Каза, че ти е отнел дарбата да притегляш — напомни младежът.
Не че Гавин искаше чак толкова да му каже, но нямаше как да го излъже. Момчето го бе помолило да притегля, за да поправят заедно галерата, а Гавин не бе измислил убедително оправдание защо не може да се съгласи.
— Така е — призна и сега. — Само предполагам, разбира се, но няма друго обяснение.
— Значи искаш да се откажа от способностите си да правя магия само за да задоволиш любопитството си? Не ме разбирай погрешно — искам да помогна, но… Не може ли да почакаме и да измислим друг начин?
Гавин въздъхна. Как да го упрекне?
— Наближава първа вахта. Време е. Трябва да решим какво ще правим.
Предния ден, разгорещени от възбудата и страха, просто гребаха до смрачаване, за да се отдалечат. Никой от робите не се сети да използват секстанта и компаса, за да научат къде са, а и небето беше облачно. Антониус Маларгос твърдеше, че са между Рат и Ясписите — на два дена плаване от Рат.
Новият екипаж на галерата се събра на палубата. Мнозина бяха спали под звездите; не им се вярваше, че някой няма да ги прикове отново към веслата. Развиделяваше се, небето порозовя. Насядаха в кръг.
Антониус заговори пръв.
— Днес трябва да решим накъде ще се отправим. Имаме храна и вода за… Колко? Пет дни? Чух вече какви страховити гребци сте и не се съмнявам, че за толкова време ще стигнете до което и да е място по половината бряг на Кървавата гора, както и по половината бряг на Рутгар. Разумният избор обаче е само между две възможности — или отиваме на Големи Яспис, или отиваме в Рат.
— Че за какво ни е да отиваме в Рат? — попита някой.
— Пропусна третата възможност — възрази друг. — Можем да си останем пирати. Наближава Слънцеднев, по моретата ще има всякаква тлъста плячка.