— Кажете ми — не мирясваше Антониус — какво ще се случи на обикновения моряк, който се напъха между вкопчени в битка великани? Ще ви кажа какво няма да му се случи. Обикновеният моряк няма да получи двойна печалба. Нищо няма да получи. Защото ще бъде посечен на място. Хайде сега да чуя кой иска да отплаваме към Рат?
40.
Кип си бе мислил, че щом проникне в недостъпните библиотеки, ще се справи с всичките си проблеми. Все едно щом си принуден да се бориш за нещо, то непременно си струва усилията. Само че се оказа трудно да открие истината. Тук беше пълно с книги, които луксиатите не искаха да бъдат прочетени, но да намери желаното, без да знае какво е то, се оказа несравнимо по-трудно.
Забранената библиотека стана като втори дом за неговата група. Във времето, когато Карис не обучаваше Кип и не беше длъжен да ходи на лекции или да тренира с Черната гвардия, той беше тук. Дори Андрос Гайл да се бе подразнил отначало, че Кип се е възползвал от разрешението му, за да вкара в библиотеката и приятелите си, задоволството му надделя, щом научи от внук си как луксиатите бяха опитали тайно да се опълчат на промахоса.
Кип не се съмняваше, че е имало крайно неприятни разговори между дядо му и Висшите луксиати, но нямаше как да ги чуе, разбира се. Олекна му и щом се убеди, че Андрос Гайл не е допуснал да си изкарат яда на Куентин. Не че това обнадеждаваше особено младия луксиат.
— Светлината не забравя — каза той.
— Не те разбирам.
— Луксиатите помнят дълго — обясни Куентин, без да вдига поглед от някакъв скучен том с прастара теология.
Куентин запълваше времето със собствените си проучвания и четеше забранените книги, за да пише трактат, но беше безценен помощник и им стана добър приятел.
— Оролам да се смили над нас… — изръмжа Круксър и се облегна на стола си.
Бе приключил с ученето за този ден и помагаше на Кип да търси книги за черните карти. Побутна с пръст свитъка, който бе разгърнал на масата.
— Какво има? — попита Феркуди.
Всички седяха около една маса. Феркуди и Даелос, който се бе научил да чете едва през последната година, продължаваха да се мъчат с уроците си почти колкото Бен-хадад, който четеше от малък, но още му беше трудно да се справи с думите, размиващи се пред очите му.
Всички оставиха заниманията си и наостриха слух. Макар да се бяха убедили, че Магистериумът е поставил под забрана купища скучни книги, се случваше да открият и истински съкровища.
— Хайде де, изплюй камъчето — помоли Големия Лео. — Аз от два часа чета за цъфтящи растения. Представи си само, Круксър — цъфтящи растения!
Кип смяташе Големия Лео за симпатяга. Майка му била акробатка, а баща му — атлет в пътуващ цирк. Загинали във Войната на Лъжепризмата. Феркуди се заяждаше, че бащата на Лео просто не умеел да се бие въпреки нечовешката си сила. Големия Лео се бе зарекъл да стане най-великия воин, да бъде неуязвим. Но решителността му изпъкваше рядко, и то само когато притегляше червено или подчервено. Иначе беше добродушен и обичаше хапливите шеги.
— Досега си представях, че зелените са се кланяли на… — Круксър се огледа с внезапна неловкост. — Извинявай, Тея.
— Я не се оправдавай, а кажи какво прочете.
Другите в групата се отнасяха с нея като с още едно момче почти винаги, но нито те, нито самата Тея можеха да предвидят кога тя ще настоява да не я смятат за момче.
Круксър поклати глава.
— На пръв поглед е голям кеф, нали? Оргии, препиване, танци и… ъ-ъ… дашни момичета в храмовете.
— В храмовете е имало не само момичета — натърти Тея.
Всички я изгледаха.
— Дори не си помисляйте да подхващате тези приказки — предупреди ги тя.
Круксър се прокашля.
— Както и да е… Ей сега прочетох наставленията за ритуала преди посев. Има указания за… ъ-ъ… ами как да подготвят бебетата за принасяне в жертва. Не само как да извадят сърцето от толкова малък гръден кош, но и как музикантите да надуват инструментите, когато бебетата се разпищят под ножа, за да не се… разколебават вярващите.
Всички се смълчаха.
— Проклети да са от Оролам — промърмори Лео.
— Това мога да го понеса някак. Нали разбирате, вече съм чувал, че хвърляли бебета в пламъците и… — Круксър сви рамене. — За мен си беше поредното предание. Но този свитък… Най-лош е съветът бебетата да бъдат избирани с жребий „поради обичайните затруднения с големия брой деца, предложени от родителите им, а са необходими само една дузина“. Нямало е зъл жрец, който изтръгва плачещо бебе от ръцете на майка му. Правели са го с желание. Нашите прадеди. Нашите народи. Как са могли?