— Ако позволите… — намеси се Куентин. — Някога живял един воин-жрец на име Дарджан, за кого разказват, че видял и участвал в най-страшното, което носят войните — кланета, зверства, изтезания и дори по-лоши деяния. Проявил се във всичко. Той бил сред най-видните жреци на езичниците, но Луцидоний лично го склонил към правата вяра. След като воювал в седем от деветте кралства, Дарджан извадил едното си око, преместил се в Тирея и до края на дните си живял като аскет, всеки ден се катерел до върха на… някаква статуя или канарата, позната ни днес като Разцепената скала, или… както и да е, има спорове по въпроса и… не е толкова важно. През последните три десетилетия от живота си се молел от изгрев до залез и… това също не е толкова важно. Веднъж Дарджан казал: „През повечето време, докато живеем на тази земя, мисълта за справедливостта на Оролам трябва да ни изпълва със страх, но има мигове, когато единствено тази истина може да ни дари покой.“
— Значи казваш — сепна се Кип, — че такива неща съм пропускал, като не отивах на лекциите за житията на светците?! Кръвожадни воини-жреци, избрали да се усамотят в Ректън? И аз съм се катерил по онази статуя!
— Трошач, ти и сега пропусна важното — обади се Тея.
— Да, трябва да изтърпиш много лекции, за да чуеш по-интересното — призна Куентин.
Всички се засмяха унило, като че ли за да прикрият потреса от чутото. Знаеха, че искат да го оставят зад себе си по-скоро.
— Горе-долу същото като „Първо погледни в себе си, а после навън“, нали? — напомни Тея старата поговорка.
— Общо взето. Всъщност думите на Амброзиус Абраксес гласят: „Взирай се първо в дълбините на душата си. Опознай ги тъй, както ги познава самият Оролам, а чак тогава обърни взор към делата на онези, що те гнетят.“ Някои светци са имали дар слово, други…
Куентин сви рамене усмихнат. Круксър остана сериозен.
— Ето с какви се бием. Не са били виновни отделни хора, не са били само зли жреци, които потискали простолюдието. Всички са участвали по свое желание в злото.
— Няма вести привържениците на Цветния принц да са вършили такива неща — възрази неохотно Бен-хадад.
— Но искат да се върнем към същия живот!
— Може би дори не знаят за всичко това — настоя Бен-хадад. — Събрано е тук, в тази библиотека. Как биха…
— Ти на тяхна страна ли си? — прекъсна го Круксър. — Прочети го и после ми кажи дали не оправдава почти напълно решението на Хромария да разпрати къде ли не своите луксори!
Пак се смълчаха. Куентин изглеждаше най-посърнал.
— Това е… много мрачна страница в историята на Магистериума. Предпочитаме изобщо да не говорим за тези събития.
— Аз пък чух слухове — каза Тея, — че дори някои от Висшите луксиати убеждават кого ли не на Службата по вероучение да бъдат върнати някои от предишните пълномощия.
Куентин завъртя глава.
— Да, някои луксиати се показаха твърде глупави и казаха нещо подобно, но не ми се вярва заразата да е стигнала толкова нависоко.
— Не са си направили труда да опровергаят слуховете — вметна Кип.
— Уплашени са — призна Куентин. — Но мъдростта им е по-силна от страха. Можем да разчитаме на тях.
— Не се съмнявам, че мнозина са говорили като тебе и преди да бъдат разпратени луксорите — каза Бен-хадад.
— Куентин обаче е прав — защити Тея луксиата. — Има от какво да се плашат. Всяка новина от войната е за поражение като при Руишки нос. Дори вестите за победи звучат нелепо. Победа при Ситарски кладенци? И две седмици по-късно победа при Амитон? Значи армиите ни са настъпвали заднешком с цялата си бързина, за да постигнат следващата „победа“? Мисля си, че навсякъде ни разгромяват и чуваме лъжи.
— Стига сме говорили за войната — отсече Круксър. — Според мен не бива повече да ровим в тези книги. Имало е сериозни причини да ги поставят под забрана. Мен ако питате, по-добре тези знания да бъдат изгубени завинаги.
— Не говориш сериозно! — възкликна Бен-хадад.
— Я си спомни какво научих току-що! Не мога да го махна от главата си! Дори не ви прочетох всичко. И дори не стигнах до края на свитъка. Какво лошо има да призная, че понякога други хора могат да преценят по-добре от мен?
— Никога няма да се доверя на друг да преценява вместо мен — сопна се Бен-хадад.
— Щом е тъй, може би мястото ти не е в Черната гвардия — още по-троснато каза Круксър. — Защото тъкмо това правиш всеки път, когато изпълняваш заповед.
— Стига! — спря ги Кип. — Круксър, съжалявам, че се случи да прочетеш това. Ако искаш да се откажеш, твое право си е. Но аз трябва да продължа.