Оказа се умела наставница въпреки забраната самата тя да притегля. Имаше смущаващо остър усет за моментите, когато той се опитваше да изклинчи, но не се държеше безпощадно с него.
Кип долавяше, че и Карис тепърва свиква с новите роли в живота си: когато излязоха от работилниците под синята кула на широката тренировъчна площадка на черногвардейците, я видя как се напрегна.
Наставникът Фиск ѝ отдаде чест с ръка пред сърцето. Тя понечи да повтори жеста, но се спря навреме и само кимна — сега беше високопоставена дама, а не черногвардейка.
Кип се поддаде на хрумването и преди да изтича към мястото си в редицата, избълва напиращите думи:
— Той ще се върне. Заклевам се.
Тя не се и опита да отрече, че е мислила за това.
— Кип, светът не винаги е толкова милостив.
Обърна се рязко и си тръгна с вирната брадичка. Скованата ѝ стойка му подсказа, че едва сдържа сълзите си.
За разлика от майка му, която използваше всяка обида като повод да се обвие в облаците пушек или да удави мъката си в бутилката. Защо майка му не приличаше поне малко на Карис?
Сети се за Зимун. За тази ужасна грешка на Оролам. Обещанието, дадено толкова охотно, за да получи желаното срещу монета, която не искаше в джоба си, изглеждаше по-скъпо с всеки ден.
От Андрос, който продължаваше да го вика често за игра на Девет крале, бе научил, че след войната Карис изчезнала и се върнала в Хромария след повече от година.
Тогава не било нищо необичайно. Войната съсипала и разпиляла по какви ли не начини толкова много семейства, а част от предишните важни хора в Хромария дори не стъпили повече тук след битката при Разцепената скала. Някои заминали за дълго просто защото се опитвали да възстановят някак именията си в сатрапиите, да наемат и обучат нови служители вместо загиналите и прогонените от войната. Безделието и леността, които повечето благородни семейства можели да си позволят някога, вече били немислими. Никой не обърнал внимание, че потомката на доскоро велик род се запиляла някъде за около година.
Андрос каза, че минало много време, преди да научи какво е станало. Карис отишла при далечни роднини в Кървавата гора и оставила детето при тях.
Тя все още вярваше, че е опазила тайната си. Но дори ако Кип беше готов да си навлече гнева на Андрос, като наруши обещанието си, как би посмял да я изправи пред срама и да ѝ каже, че всичко е още по-лошо, отколкото си е представяла?
„Онзи твой син, дето уж никой не знае за него? Андрос е научил всичко и ще го доведе тук. И твоят син май ще служи само на него. А, да — освен това не знае що е почтеност, няма друго в душата му освен властолюбие.“ Както и да си представяше разговора, завършваше твърде зле. И то преди Андрос да му отмъсти.
„Аз съм Кип Плямпалото, но този път не мога да избълвам истината.“
По време на една от игрите Андрос се взря замислено в него. Кип се бе опитал да изкопчи от него новини за войната. Досега знаеше, че Хромарият е претърпял поражение при Руишки нос, но — колкото и да се заяждаше Тея — е постигнал победи при Ситарски кладенци и при някакво малко градче, наречено Амитон. Разбира се, Андрос получаваше вестите пръв.
— Сам разбираш, че това не бива да се разчува, нали? — каза дядо му.
— То се знае.
— Губим войната. И ще продължаваме да губим месеци наред. Зимните бури могат да потопят всеки кораб с подкрепления и припаси, който изпратим. Събираме каквото можем и се опитваме да тормозим врага, за да забавим настъплението му. Чак след Слънцеднев ще успеем да разгърнем цялата си мощ. Дотогава ще ни отнемат целия Аташ и може би една трета от Кървавата гора. Зависи как ще потръгне.
— Толкова зле ли сме?
А някои говореха за бърза победа, след като сатрапиите се бяха обединили срещу заплахата.
— Още по-зле сме. — Андрос млъкна за дълго, после попита: — Кип, какво означава клетвата на един човек? — Не чакаше отговор, защото продължи: — Какво друго е клетвата освен волята му, изразена с думи? Ако човек избере измамни думи и противопостави волята си на словото, не отслабват ли и волята, и словото?
Недоверието на Кип не към смисъла на казаното, а към този, който го изрече, сигурно си пролича, защото Андрос добави:
— Ще се убедиш, внуче, че макар често да заблуждавам и манипулирам…
— Тоест лъжеш.
— Да, лъжа — съгласи се дядо му, като че ли за него разликата беше незначителна. — Но почти никога не се заклевам. А когато го правя, държа на думата си. Всеки народ още от мига, когато Оролам е надарил човека със светлината на разума, е разпознавал и позволявал дребните лъжи, естествени като дишането, думи без вложена в тях воля. И всеки народ ги е разграничавал от клетвите. От обетите. Самият миг на сътворението е бил съвършено слово, съвършено слято със съвършена воля.