— Разкажи ми за черния луксин — настоя Оролам тихо и напрегнато.
Гавин не забеляза как го бе доближил. „Губя и усета си, щом някой може да ме стресне така.“
— Това е мит, с който плашат младите притеглящи.
— Уж искаш да си неизменно честен със себе си, а в това се проваляш. Сигурно те е уплашил безмерно. Накарал те е да се подмокриш. Да бягаш. Само че е нямало къде да избягаш, нали? Изведнъж си разбрал, че светът не е какъвто си мислил. Видя ли ги?
— За кого питаш? Нямам…
— Когато Топчията те измъкна от морето, ти беше по-умел лъжец. Или не ти е лесно да лъжеш мен?
— Не се ли уповаваме тъкмо на това, че е най-трудно да излъжем Оролам? — с престорено лекомислие отвърна Гавин.
— Първите записани думи на човека към Оролам са били лъжа, значи не си прав. Хората го лъжат с лекотата, с която мамят жените си. Покажи ми ръцете си.
Гавин слезе от фалшборда. Небето изсветляваше, но засега малцина на кораба бяха будни. Можеха да говорят на спокойствие. Не че той го искаше. Показа дланите си на пророка.
— Забележително — промълви Оролам. — Устите ни изричат и благословии, и проклятия, все едно черпим и чиста, и мръсна вода от един и същ кладенец. Същото е и с твоите ръце. Притеглял си и бял луксин.
— За какво говориш, да му се не знае? — изръмжа Гавин.
— Хе-хе! Каква загадка си ти! Помниш, че си притеглял черния, но не помниш белия?!
— По-тихо!
Гавин бе виждал мъже със съсечени сухожилия на краката да падат по-бавно от бившия му съсед по скамейка. Пророкът направо се строполи. Той се наведе над него…
… и Оролам примига насреща му. После се надигна и тръсна глава. Погледът му не се отделяше от очите на Гавин и той се смръзна. Отвори уста, но не можа да заговори веднага.
— Застанал си пред истината и си отказал да я видиш. Избрал си страха, а си можел да избереш храбростта. Избрал си черното вместо бялото. Провалил си се, Гайл.
— Аз ли?! Ти ми изпрати онези сънища, нали? С някаква непозната за мен магия, със заклинания чрез волята. Ти ми го направи. Ти… и той.
— Внимавай къде стъпваш, сине на Ам.
— Ще стъпвам където искам! Не се провалих аз. Бог се провали.
— В последните три думи, които изрече, няма никакъв смисъл.
— Добре — бог ме изостави.
— Нима на искрената молитва може да няма отговор?
— Лъжи! — изсъска Гавин.
— Тогава ще получиш ясен отговор от Оролам — продължаваш ли със своите лъжи, ще те порази слепота.
Толкова неразбираема заплаха, че Гавин се стъписа.
— Аз вече съм сляп.
— Може и да е вярно. Отказващият да види не е по-добре от онзи, който не вижда.
Пророкът закуцука нанякъде, като внимателно заобикаляше спящите на палубата. „Май си е ударил крака при падането. Има късмет, че не го ударих и аз.“
Антониус щеше да излезе на палубата всеки момент. Щеше да се лепне за Гавин като досадно кученце. И макар че не беше глупак — доказа го, като убеди всички да потеглят към Рат, — беше невежа. Изобщо не можеше да си представи омразата на своя род към Гавин. Нямаше представа, че чичо му беше опитал да се превърне в бог, нито че Гавин го беше убил. Нямаше представа как Гавин пречеше на неговата братовчедка Тизис да се вмъкне в Спектъра. Или пък му беше все едно.
Но беше прекалено да се надява, че и Ейрени Маларгос ще прояви безразличието на своя племенник.
Можеше ли да я направи своя съюзница? Знаеше се, че е безмилостна в закрилата на своя род, склонна към гняв и ревност, но безукорно честна в сделките. Никога не бе погазвала дадена дума, обаче стигаше до крайности в стремежа да смаже онези, които нарушаваха обещанията си към нея — и в търговията, и в леглото. Ейрени бе принуждавала семейството си да изпълнява неизгодни договори, сключени от нея, дори когато можеше да се възползва от нарастващата си власт, за да наложи разтрогването им. Накратко — жена, вдъхваща и уважение, и страх. Тъкмо човек като нея би принудил Гавин да си припомни, че на този свят има и друга сила освен магическата. Ако свирепостта ѝ не го погубеше… Не. Твърде зле бе пострадал нейният род заради него.
Ако още беше Призмата, щеше да е различно, но сега? Какво да ѝ предложи, за да се съюзят?
— За какво си дърдорихте с божието лапацало? — попита тих глас.
Топчията. Бившите роби бяха намерили в трюма клетка, използвана за последен път да превозят гепард от земите в края на Злачните равнини. Закрепиха я с въжета на палубата и натикаха Топчията вътре, след като го млатиха до насита. Гавин успя да ги спре, преди да го убият.
— Не ми говори — промърмори на Топчията. — До гуша ми дойде от луди хора днес, а слънцето още не се е показало.