— Топчията не е луд. Топчията е смахнат! Има разлика.
Плененият капитан се засмя, но кротичко. Явно още го мъчеха болки.
Гавин се загледа към огрения от първите слънчеви лъчи град. Рат се бе разраствал около огромното укрепление върху хълма над устието на Великата река. В далечното минало Твърдината Дъбов щит станала Замъка Гайл за едно поколение, но родът западнал и крепостта била преименувана на Замъка Коринт, след това и на Рат Скулд. Сега я наричаха само Замъка. По времето на Тая Дъбов щит били построени две яки стени чак до пристанището, за да не остава твърдината без припаси. В по-късни периоди на войни и затишие имало нови стени, старите били разрушени заради камъните, новите стени били съборени от войски на Кървавата гора, после старите били възстановени.
Прошенията на града към Спектъра след окончателния край на Кървавата война да бъдат издигнати пак новите стени, защитаващи по-голяма част от пристанището, получаваха неизменен отказ. И подстрекател за отказа винаги беше Андрос Гайл, който проповядваше мир чрез взаимна уязвимост, стига да важи за другите. А сега градът очакваше нападение не от Кървавата гора, а от Кървавите халати. Натрапената на Рат слабост беше поредната причина Ейрени Маларгос да не понася рода Гайл.
Още повече го разколебаваше въпросът как властниците се отнасят към начина, по който бе сложил край на Кървавата война. Дръзко, опустошително и успешно. Когато беше по-млад, имаше значение само това, че постига каквото иска. Не, тук нямаше да намери съюзници.
Огледа кораба.
— Дай ми хубавицата и ще продупча началника на пристанището оттук — каза Топчията. — С един изстрел, не се фукам. И като го опукам, дори няма да си мислят, че е стреляно от тоя кораб. Първо ще заподозрат хората на ей оня там.
— Хубавицата?
Сети се. Мнозина даваха галени имена на оръжията си.
— Ами хубавица си е. Пушката. Особено с тия спирални нарези в цевта. Познавах един ковач, който правеше такива пушки. Добре ги напипваше, ама куршумите трябва да се изпилват и оглаждат след леенето, за да са съвсем кръгли. Само че тая пушка не стреля с оловни топчета. Знам си аз, че ковачът щеше да се съгласи и оная работа да му отрежат, само за да зърне моята хубавица.
Гавин престана да му обръща внимание. В далечината началникът на пристанището се качваше на галера на половин левга западно от техния кораб. Брегът беше на половин левга северно от „Злият лебед“. Дълго плуване, последните двеста-триста крачки — през мръсна вода, вероятно от градските канали. Двоумеше се не само заради погнусата. През войната познаваше умели плувци, връщали се от разузнаване с плуване през такива гадости. Ден по-късно вече се тресяха и се обливаха в пот. Три дни по-късно умираха.
— Половин левга. — Изви глава към Топчията. — Почти две хиляди крачки. И да си имал малко ум в главата, момчетата ти го изкараха с ритници.
— Може би два изстрела. Не повече от три.
На Топчията поне можеше да му се признае, че никога не се съмняваше в себе си. Някога двамата си приличаха по това.
Не се налагаше да плува чак до брега. Имаше шлепове и галери, които стигаха чак до устието на Великата река. Слънцето още беше ниско и заслепяваше, може би нямаше да го забележат.
А и нали в тези води имаше не само акули и крокодили? Спомняше си някакви предания за дружелюбни речни делфини. Но може и да бяха измислици. Нали казваха, че били розови? Дружелюбни розови делфини?
Да бе, съвсем правдоподобно.
— Ей, Шибаняк — подвикна Гавин към мъжа, който се размърдваше наблизо. — И всички вие. — Внимаваше да не говори прекалено високо и вдигна пръст пред устните си. Не искаше и Антониус да чуе. — Това е моят мускет. Някои от вас вече знаят, че си платих за него с цялата магия, която имах. И сега нямам нищо освен мускета. Преди щях да искам от вас да ми служите. Сега само ви моля. Ако някога съм ви направил добро… — Не можеше да не говори така. „Ако някога съм ви направил добро“ ли? Стараеше се да прилича на тях, да се впише в тълпата. Приспособяването беше естествено за него както притеглянето… доскоро. — Пазете ми го, разбрахме ли се? Не искам нищо друго. Никакъв дял. Знаете, че се напъвах на веслото, когато трябваше. Знаете, че ако не бях срязал онези мрежи, още щяхме да сме приковани към веслата. Не мога да ви принудя и нямаше да го направя, дори да можех. — Още една лъжа. Тази поне беше безобидна. — Скрийте мускета от момчето и от онази Маларгос, и от баща ми, и от ей този. — Кимна към Топчията. — Като му дойде времето, ако мога, ще ви се отплатя стократно. Но сега няма как да го взема с мен.