— З-з-защо? — попита Шибаняка.
— Защото… — Гавин изобрази най-сияйната си безгрижна усмивка. Винаги го правеше, когато беше изтръпнал от ужас. — Не съм чак толкова добър плувец.
Подхвърли Хубавицата на Шибаняка, който се разпсува от възхищение, Топчията — от яд, а гърлото на Гавин се сви от уплаха.
Глупаво решение, но и изборът не беше сложен — да остане и да понесе каквото го сполети или да рискува с крокодилите, акулите и мръсотията. Водата май не можеше да е чак толкова мръсна през сезона на разливите, нали? Или беше обратното? Гавин застана на фалшборда, без да докосва въжетата. Обърна се към пророка, който още го приковаваше с изгарящия си поглед.
— Оролам, слушаш ли ме внимателно?
— Винаги.
— Добре. — Гавин разкърши шията си наляво и надясно. — Щом е тъй, я си го начукай.
И скочи във водата.
43.
Топлата вода го задържаше на повърхността. Това беше първият тревожен сигнал. Докато плуваше както го бе научил един от домашните роби на Гайл в отдавнашен, друг живот, си спомни, че вливането на Великата река в Лазурното море причинява случайни течения и разлики в температурата навсякъде из огромното устие… а акулите не обичаха прясната вода, нахлуваща в морето. Крокодилите пък не харесваха морската. Значи беше много по-вероятно да се натъкне на тях близо до брега. Щеше да даде на всеки вид хищници техния шанс да го докопат.
И все пак тук си върна някакво подобие на покоя от синия луксин. Разбира се, много по-приятно беше да се носи по водата с тесен син плъзгун. Да усеща топлината на слънцето като ласка по кожата си. И несравнимо по-добре щеше да е, ако виждаше синьото. Жегна го мъка от загубата, а после го погълна чистата, неистова ярост.
Ръцете и краката му прорязваха плавно водата и изведнъж му се прииска да попадне на акула. Искаше да се бие. Не, искаше да убива. Искаше ужаса да е на косъм от смъртта и ликуването, че е надделял с убийство.
Безумие.
Плуваше право към брега, без да се оглежда. Смъкна оръфаната туника и панталона, за да е поне мъничко по-бърз. Видя речна галера и заплува към нея. Вече плуваше по-бързо. Дали жилавото тяло на гребец беше по-подходящо за плуване от яките мускули, които бе натрупал с фучащите из морето плъзгуни? Свобода, която нямаше да почувства отново.
Галерата се раздвижи, когато до нея му оставаха поне двеста крачки. Мудният съд нямаше да ускори веднага и Гавин може би имаше шанс. Напрегна се докрай.
Дано нямаше акули. Само да се размине с проклетите акули!
Струящата през брадата му вода го правеше малко по-муден — непознато усещане в миналото, когато винаги се бръснеше. „Дано не ме видят, дано остана незабележим…“
Но галерата вече пореше водата и не беше разположена напряко спрямо него. Гавин промени посоката, обаче успя само да се изравни с нея и скоро изостана.
Галерата се отдалечаваше и той спря изтощен.
Беше попаднал в някакъв проток. Имаше шамандури и от двете страни. Въртя се на място почти минута, за да се огледа. Накрая видя и „Злият лебед“ в далечината. Веслата се потапяха във водата и корабът обръщаше към него. Адска гадост…
Друга речна галера навлизаше в канала и щеше да мине на петдесетина крачки южно от него. И Гавин заплува обратно към „Злият лебед“. След още минута проумя, че или се е объркал, или галерата е завила, защото се насочи право към него. Щеше да го блъсне.
Понечи да изплува встрани, но видя там плавник и тъмна сянка. Заплува на другата страна с разтуптяно сърце, но и там се мярна подобна сянка.
Бездруго беше късно да се отклони от пътя на галерата. Вдиша колкото може повече въздух, изтласка го от гърдите си, обърна се с пети към галерата и се гмурна. Корпусът удари ходилата му, но Гавин използва тласъка, за да се отблъсне от кораба още по-надълбоко.
Изви гръб, докато потъваше. Оставаше му само да се надява, че корпусът няма да му потроши костите или да го раздере с прилепналите по него раковини. Извъртя се и отвори очи във водата, усещаше как налягането притиска гръдния му кош. Чудовищната сянка се плъзгаше над него. Не успяваше да премери на око колко дълбоко под кораба се намира.
Поне едно обстоятелство в негова полза — нямаше раковини по корпуса. Ами да, нали е речна галера. По-лесна за чистене, за да не я бавят раковините.
Значи можеше да изплува и дори при грешка нямаше да си навлече смърт от одиране. Но пуснеше ли кръв във водата… акулите бяха наблизо.
Загреба с ръце и усети как дланта му се плъзна по нещо грапаво и мускулесто. Едва зърна силуета, преди акулата да изчезне в мътната вода. Без въздух в дробовете нямаше много време. Един-единствен шанс.