— Виждаш ли някой да го следи? — попита Кип, който не можеше да открие подозрителни хора.
— Може би един. Ей сега ще научим.
Ако шпионинът имаше съратник, който бе намислил бързо отмъщение или просто искаше да научи откъде е дошъл нападателят, беше задължително да му попречат.
Феркуди се блъсна в някакъв човек и двамата се търкулнаха на калдъръма. Феркуди уж падна много по-зле и се постара хората наоколо да повярват. Отлетя към сергията на жена, която продаваше парийски шалове, и всичко се разхвърча.
Само той беше способен да си изпроси доброволно такива неприятности.
Стройна парийка се втурна изпод навеса на сергията, разкрещя се, ръцете ѝ се мятаха в разпалени жестове.
— Тея и Лео измъкнаха ли се? — попита Кип.
— След такова представление? Ако не се бяха измъкнали, щях да ги сдъвча и изплюя.
А на кръстовището под тях се разиграваше друга, по-кротка драма. Жената, за която им бе казала Тея, коленичи до окървавения шпионин и започна да превързва раните му.
— Какво ще кажеш? — попита Круксър.
— Шпионка, която шпионира шпионина. — Кип сви рамене. — По-добър начин да я вмъкнат при враговете, отколкото да им се изтърси и да каже: „Здрасти, аз също мразя Хромария! Ще ме приемете ли?“
— Правилно. Виждаш ли онзи, който се мотае до стената? С мънистата в брадата и златните обици?
Кип изсумтя, че го вижда, макар едва сега да му обърна внимание.
— Този наглеждаше шпионина. Почти се издаде, когато Лео нападна, после пък едва не побягна. Сега само гледа отстрани. Мисля, че изпълнихме задачата успешно.
— Стига никой да не е видял нас — натърти Кип.
— Ще почакаме тук още малко.
Круксър се облегна на тухлите и Кип седна до него, обзет от мисъл, която го спохождаше може би за петдесети път. Струваше му се, че загазва заради неуместно мълчание почти толкова често, колкото и заради прибързаните приказки. Но вече му беше писнало да бездейства страхливо.
— Капитане… Исках само… Да ти кажа за Лусия. Убиецът… убиецът се целеше в мен.
Спомни си как стоящата с гръб към убиеца Лусия застана между двамата в последния миг. Нямаше да забрави и лицето на Круксър, когато той вдигна кървящото тяло на Лусия от изтръпналите му ръце.
Круксър се загледа нанякъде. Устата му се изви в тъжна усмивка. А после се овладя.
— Знам.
— Знаеш?
— Отидох пак в онази уличка. Възстанових убийството по памет. Само ти можеше да си набелязаната жертва.
Вдигна рамене.
— И не ме намрази? — попита Кип.
— Бесен съм. Но не на тебе. Трошач, щом Лусия ти спаси живота със смъртта си, може да е било случайност, но вече не е напразно. Дори смъртта ти да има смисъл — може ли някой да иска повече? На Лусия не ѝ стигаха способности да влезе в Черната гвардия. Тя си го знаеше и тепърва започваше да се справя с края на мечтите си. Тя нямаше да е една от нас, но умря заради най-възвишените си цели. Не беше напразно.
„Значи затова му се иска толкова настървено аз да съм Светлоносеца… Ако е вярно, значи Лусия е умряла заради най-важния човек в историята.“
— Ами ако не съм Светлоносеца?
Тихите тъжни думи сами се изплъзнаха от устата му.
— Не лишавай смъртта ѝ от смисъл. Няма нищо общо с това дали си Светлоносеца. Всички са равни пред взора на Оролам — тя умря за приятел. Земната ни мисия на черногвардейци е да умираме за Цветовете и Призмите… но за Оролам да умреш за просяк или за принц е едно и също.
Кип потъна в мълчание. Знаеше, че Круксър говори искрено. Но той виждаше ръката на Оролам във всичко. Вярваше, че Оролам се намесва постоянно в този свят. Командир Железни си представяше Оролам като далечен повелител, който може да се намеси, ако иска, но рядко има това желание. Андрос беше убеден, че Оролам е подредил света, но оттогава не го е докоснал и е допуснал Хромарият и Магистериумът да се превърнат в измама, натрапвана от Хромария и благородниците на всички в Седемте сатрапии.
„Чудна работа, Цветния принц май е на същото мнение.“
Кип не знаеше какво мисли Гавин. Не знаеше и каква е истината.
— Капитане… Не знам дали сега му е времето, но да те попитам какво всъщност знаем за Светлоносеца? В една молитва Клитос Сини каза, че всички сме Светлоносци, и аз прекарах часове наред в библиотеките да ровя из разни пророчества и тълкуванията им, но те си противоречаха и накрая се отказах. Проумях само, че щял да върне истинската вяра… каквато и да е тя. Ще утеши окаяните, ще отвори очите на слепите, ще събори олтарите и троновете, ще въздигне потиснатите и ще порази покварените.