Започна да бърше лицето си с плата, който стана кървав и лепкав. Наведе глава да се погледне. Носеше светлокафява блуза. Тоест доскоро беше светлокафява. Сега беше съсипана от червените петна. Навсякъде. Цялата в кръв — за втори път.
— Феркуди… Дай ми твоята туника.
— Ъ?
— Туниката ти, тъпчо.
— Защо?
— Защото ти можеш да излезеш от тази улица без туника и след десет минути никой няма да помни. — Впи поглед в очите му. Той още не разбираше. — Не е същото аз да изляза оттук без туника.
Мълчание. Лицето на Феркуди застина. Гос подсказа тихо:
— Не е същото и ако излезе с подгизнала от кръв туника.
— О! — сепна се Феркуди, разхлаби колана си и смъкна туниката.
Тея съблече блузата. На бойното поле няма приличие, нали?
Дори не се притесни. „Ау, момчетата от групата ми видяха корема!“ Кръв бе попила и в късата ѝ долна риза. Да му се не види! Любимата от трите, които имаше, защото ѝ беше точно по мярка. Развърза я, съблече и нея. Никой от тримата не я гледаше. Феркуди ѝ подаде мълчаливо туниката си, извил глава настрани. Но Тея не я взе веднага. С чистия плат отзад на своята туника избърса по-големите петна от кожата си.
Научи още една причина Черната гвардия да носи черно. За да не личи кръвта. Досетливи хора. Навлече туниката на Феркуди, стегна я хлабаво с колана и грабна изтървания от мъртвеца петасос. Момчетата стояха като слабоумни и не правеха нищо. Тя подритна окървавените си дрехи към Винсен.
— Сгъни ги, новобранец. Феркуди, издърпай трупа ей там, затрупай го с боклуците. Гос, изритай пръст върху кръвта.
Те постояха бездейно още малко, все още втрещени от мъртвия мъж пред тях.
— Оролам да ми е на помощ! — ядоса се Тея. — Хайде!
Това ги накара да се опомнят. Размърдаха се.
И след две минути се изнизаха от уличката — поотделно, в различни посоки. Никой не се опита да ги спре. Никой не се развика. Все едно не се бе случило нищо.
46.
Гавин се събуди в каруца, вързан и със запушена уста, и се засмя. Тези идиоти нямаха представа… че той е Призмата.
Но вече не беше вярно. Усети в устата си гаден вкус. А може да беше от кръвта и мръсната речна вода. Колело подскочи върху камъче и го раздруса. Ох… Оролам, имаше и счупени ребра.
Но май никое не стърчеше под странен ъгъл. Нищо чудно само да са спукани. И поне не се бе удавил. Не му се вярваше обаче, че ще плува скоро. Нападащи делфини. Що за проклетия беше това? Нали делфините уж са мили животни.
Обърна се настрани бавно, като се нагаждаше към друсането на каруцата, и успя да погледне през пролуката между дъските. Слънцето се бе издигнало високо над единствения полуостров, врязващ се в голямото устие, и осветяваше обширните плодородни земи, които изхранваха и Рат, и повечето жители на Седемте сатрапии. Докато се взираше във Великата река и полята, Гавин за пръв път намери и нещо добро в загубата си. Видяна в черно, бяло и сиво, бъркотията на тези гледки изглеждаше по-поносима. Сиво-черни здания в града се издигаха пред ослепително бялата река и светлосивите ниви, но подробностите не го разсейваха както преди и можеше да попие красотата на цялата картина.
Бяха минали много години от последния път, когато бе дошъл в Рат по време на разливите. В момчешките си години стоеше върху стената около тяхното имение на хълма Джакс и се изумяваше на превзетите от водата простори. Гледката го стъписваше и сега. Всяка година Великата река заливаше толкова огромна територия, че на картите с мащаб, позволяващ да покажат всичките седем сатрапии, бреговете имаха съвсем различни очертания според годишните сезони. А промените засягаха не само бреговете. Струваше му се, че се взира в океан, а в далечината села стърчаха като островчета над море от стъкло. Към края на сезона на разливите водата беше дълбока само няколко пръста, а размитата пръст се бе утаила. Когато някой казваше, че Лазурното море е спокойно, говореше само за относително малки вълни. Но в ранно утро като днешното Великата река беше толкова спокойна, че му беше трудно да повярва на очите си.
Сега беше зрял мъж, свикнал да се въвлича в дела с огромен размах, и най-силно страхопочитание му вдъхваше ролята на хората. Обитателите на тези земи не покоряваха природата, само ѝ надяваха хомот. Всяка година страховитите разливи започваха и селяните се прибираха в селцата си, а богаташите — в именията си. Основите на сградите бяха вкопани надълбоко в земята, обогатявана от речните наноси. Селата бяха разположени на площадки, издигащи се не повече от шест стъпки над нивите. Селяните знаеха съвсем точно докъде могат да стигнат водите. Разливите не ги плашеха.