Този сезон беше време на умиротворение. Младите се женеха, имаше празненства, надпревари в сила и ловкост, поправки на къщите и на сечивата, хората се отдаваха на ласки и страсти. А в годините преди Гавин да сложи край на Кървавата война укрепваха крепостни стени, момчета и мъже се събираха за военно обучение, подготвяха се оръжията за неизбежните набези след няколко месеца.
Но работата по укротяването на реката никога не свършваше. С надигането на водата селяните чакаха да видят докъде ще стигне тази година, а старейшините се разпореждаха кои канали да бъдат отворени или запречени, та бързината на притока или оттока да не застраши селото с отмиване на почвата. През сезона на разливите старците наглеждаха водата както стариците наглеждат хората. Щом водата най-после започнеше да спада, старейшините отново решаваха кои канали да бъдат отворени, за да се изцеди водата от полята бавно, чак след като остави наносите си — винаги се опитваха да постигнат такова равновесие, което ще даде колкото може по-дълъг плодороден сезон. И винаги бяха готови да запушат дигите, ако се разрази буря с проливен дъжд.
Това кротко и майсторско господство над земята, реката и труда ги даряваше с такива изобилни реколти, че останалите сатрапии можеха само да им завиждат. И наистина им завиждаха.
Същата равна, плоска земя, която ги изхранваше толкова щедро, не им даваше много възможности да се защитят. Самата Велика река ги пазеше само от една посока. Беше твърде широка, а хората — прекалено малко, за да наблюдават навсякъде. И то ако никой старейшина не се остави да бъде подкупен, за да си затваря очите за набег на банда, обещала да изтрие от лицето на земята съседното село, където живее някой стар негов съперник или пък с което неговото село има отдавнашни сметки за разчистване.
Някога наричали с основание тези земи Кървавите равнини, макар че това име носело и едно от деветте кралства, обхващало сегашните Кървава гора и Рутгар. Никой не можел да се опълчи на обединените сили на воините от горите и селяните от равнините. Те създали първия боен флот и били достатъчно богати да го поддържат и увеличават.
А кралете не оставяли флота бездеен, дори стигнали нагоре по реката чак до Плаващия град, което по онова време било възможно само през сезона на разливите. Начинанието било потресаващо с преодоляването на трудностите по пътя, а не на военните предизвикателства. Тогава никой дори не помислял да поддържа редовна армия. Разходите за издръжката на мъже, които да не се занимават със селско стопанство, изглеждали същинско безумие. Всеизвестно било, че набезите се извършват към края на лятото.
Затова когато флотът се добрал до Плаващия град, бранителите му били напълно неподготвени. Корабите били претъпкани с прегладнели по време на плаването мъже, които вече не можели да се понасят дори помежду си. Нападателите извършили немислими зверства, когато се добрали до града. А пълководците само разпалвали низките им страсти, вместо да ги сдържат.
Направили всичко възможно да погребат истината, да разгласят пред света само величава победа. Но една карта от онова време се съхранила.
Гавин не я бе разглеждал никога. Беше се нагледал на кланета през живота си. Видяното на някои карти не може да бъде забравено. Понякога се питаше дали по-големият му брат е правил тъкмо това на тринайсетия си рожден ден. Дали баща им го е завел да гледа карти?
На тринайсет? Не може баща им да е бил толкова глупав.
И все пак истинският Гавин се промени неузнаваемо след онзи ден, отказваше да говори за това, нахвърли се срещу Дазен и за пръв път го удари по лицето, когато той прекали с упорството си във въпросите. След тази невинна проява на любопитство, завършила с юмрук в бузата, между братята зейна пукнатина. Тогава Дазен помисли, че сам си е виновен, защото бе изчерпал търпението на брат си. Видя напиращите сълзи в очите на Гавин, който също не можеше да повярва, че го е ударил. Но той стоя мълчаливо над поваления си по-малък брат и не се извини. Да не говорим да помоли за прошка.
Така започна онова, което достигна разгара си при Разцепената скала. „Съжалявам, Дазен… Какво?! Дазен ли? Носих неговата маска прекалено дълго. Какво ме прихвана на кораба? Защо им казах, че аз съм Дазен? Лудост… Кому беше нужно да го правя?“
А другите роби дори не започнаха да се държат различно с него. По-важното беше, че през няколкото дни с Антониус Маларгос на кораба изобщо не пролича някой да е споменал пред момчето как Гавин се е представил пред тях като Дазен.