— Във Войната на Лъжепризмата генералите на Гавин заповядали Гаристън да бъде поразен с огън. Тъпо решение. И погрешно. Пожарите се разпрострели и погубили десетки хиляди хора. Не го направили, защото стратегията им изисквала това — отмъстили си за случилото се в Ру, но по много по-страшен начин. Гавин обаче трябвало да победи във войната. И след победата не можел да накаже виновните, макар да съм убеден, че е искал. Те казвали и може би дори си вярвали, че извършеното от тях било необходимо за победата. Той ги наградил с медали и им показал вратата. Никой от замесените в изгарянето на Гаристън отдавна не е на Ясписите. Да не мислиш, че е случайност? Просто онези хора вече нямат властта да повторят направеното. Е, решението на Гавин спрямо тях добро ли е? Не, но поне е било най-доброто по силите му.
— А това? — Тея показа все още изцапаните си с кръв ръце и парцала, с който не успяваше да ги почисти докрай. — Това най-доброто ли е?
Кип се взря настойчиво в очите ѝ. Взе кърпата с чистите си ръце и кръвта остана първото на едната му длан, после и на другата.
— Не е най-доброто, Тея. Но най-доброто по силите ни?… Хиляда пъти „да“.
Гледаше го в очите и най-сетне му повярва. Войната беше страшно проклятие, но Тея не беше прокълната за това, че се сражава в нея. И притисналата я тежест олекна — малко, но достатъчно.
След двайсетина минути групата изглеждаше спретнато, Круксър бе изслушал всеки поред и всички се строиха пред вратата, за да се върнат в Хромария и да докладват. Задължение, което Круксър очевидно не очакваше с удоволствие.
— Тея — каза той. — Застани отпред.
— Ъ?
— Сега си втора по старшинство след мен.
Тя погледна Феркуди, чието място заемаше. Не ѝ се стори сърдит.
— Тея, аз предложих да те повиши — каза ѝ Феркуди. — Ние направо се смръзнахме там. Поне аз бях като дърво. Заслужаваш повишение.
Заслужавала… Тя пък направо бе полудяла в онзи момент. Не знаеше как да отговори, затова стисна устни и застана зад Круксър.
— А Трошача? — попита изведнъж.
— Трошача си е Трошача — натърти Круксър. — Той… ъ-ъ, не се вписва добре в йерархията. Когато е нужно да го слушаме, ще го слушаме. През останалото време той слуша нас. Така справедливо ли е, Трошач?
Погледът на Кип беше посърнал, но решителен.
— Значи се започва? — попита тихо.
Тея нямаше представа за какво говорят.
— Започна отдавна, Трошач — отговори Круксър. — Остава само въпросът дали ще се противиш на съдбата, или ще се опиташ да я насочваш.
— Съдба ли? — промърмори Кип. — Ти ми лепна прякора Трошач.
— Ау, хвана ме — ухили се кисело Круксър.
— Да, капитане, справедливо е — каза Кип. — Ще направя тази половин крачка извън строя. Макар че повече от всичко исках да имам място в него. Знаеш това, пали?
— Знам какво е да искаш… невъзможното.
Устните на Круксър се изкривиха и Тея позна, че мисли за Лусия.
— Ти си най-добрият сред нас — увери го Кип. — Във всичко. Не смей да умираш, разбра ли?
— Ха, аз съм непобедим. Сега да се прибираме на бегом. Да видим може ли да смъкнем още малко от това.
Сръга Кип в корема и двамата прихнаха.
Момчета, какво да ги правиш. Колко ги обичаше и двамата.
48.
След няколко седмици отново бяха строени пред треньор Фиск, който оглеждаше свирепо огромния двор под кулите на Хромария. Навсякъде черногвардейци обучаваха мъже и жени, които не принадлежаха към Черната гвардия. Но той се бе вторачил в една част от широкия кръг с неприкрита омраза.
Слуховете за Бялата гвардия се потвърдиха. Новобранците споделяха безмерната враждебност на своя наставник. Един подпис на новия промахос беше достатъчен да създаде Бялата гвардия като лична армия на Андрос Гайл. Заяви, че задачата ѝ била да брани Големи и Малки Яспис, но се подчиняваше само на него.
Черногвардейците разбираха какво прави Андрос, дори да изглеждаше, че никой друг от властниците не се досещаше. Бялата гвардия се състоеше от наемници, разни главорези, ветерани от предишната война и всеки друг, готов да изпълнява заповедите на Андрос Гайл в замяна на добро заплащане и неговата закрила срещу съдебно преследване или възмездие за досегашните им злодеяния. Командваха ги предимно бивши черногвардейци и синове на бедни благородници, които жадуваха да свържат бъдещето си с амбициите на Андрос.
Новата армия получи дълги бели куртки с големи месингови копчета и медали, раздавани за безсмислени дреболии. Още по-лошо беше, че получи и някои от правата на Черната гвардия — например разрешение войниците ѝ да се движат въоръжени в Хромария.