Такъв беше животът в малкия космос на Ясписите. „И тук светът се променя, но светът не е един, много са, а ние забелязваме другите чак когато ни настъпят по мазолите.“
Добраха се до кейовете и забавиха крачка в тълпата. Круксър вървеше напред като острие, Големия Лео го следваше, за да отваря пътека за останалите. Носеха сивите си униформи на новобранци и никой не им се сопна.
Имаше висок пиедестал, украсен с дърворезба. На него можеше да се побере само един глашатай. Някакъв мъж вече се качваше по стълбата, за да застане там. Бръкна в окачената през рамо торба и извади свитък. Счупи печата, гъмжилото притихна, а той остави свитъка да се разгъне.
В тълпата замърмориха, щом видяха, че свитъкът е по-дълъг от самия глашатай. И пак млъкнаха — мъжът започна да чете със звънлив, разнасящ се надалеч тенор, който се чуваше въпреки шумовете от разтоварването на кораби и скрибуцането на овехтели каруци наоколо.
— Това е списъкът на загиналите или изчезналите и смятани за мъртви, които са от Големи Яспис или от Хромария, за периода от битката при Руишки нос до края на битката при Биволски брод. Доколкото ми е известно, списъкът е пълен и правдив, в което се заклевам аз — върховният командващ на обединените армии на сатрапиите, Каул Азмит.
Глашатаят започна да изрежда имена — първо благородничките, после благородниците. Не бяха много. След това бяха притеглящите — жени и мъже. Като подчинени служители черногвардейците, макар и притеглящи, бяха последни преди простолюдието.
— От Черната гвардия: Елесия, Лая, Тугертент, Аханен, Джур, Норл Джъмпър и Пан Харл.
Продължи нататък, сякаш тези имена бяха само част от стотиците или хилядите, които трябваше да изброи, сякаш това беше обикновена работа за него. Всъщност точно така си беше.
— Норл Джъмбър, Оролам да те прокълне дано, Джъмбър! — тихо изръмжа Големия Лео.
А умникът Бен-хадад изтърси най-голямата глупост:
— Може само да са изчезнали, нали? Това не означава, че непременно са мъртви. Поне не всички. Списъкът е на загинали и безследно изчезнали, нали?
Круксър дори не изви глава да го погледне.
— Има надежда, която дава сили, и надежда, която ти избива опората под краката. Не ги смесвай.
Някой се задави от усилието да не изхлипа. Феркуди ли беше? Кип се чудеше защо не чувства нищо освен неловкост, че не чувства каквото подобава. Какво не беше наред в него? Ами ако някой от групата го погледнеше и видеше, че докато те стоят и скърбят, той само си стои?
Помнеше Елесия. Нисичка, с крива усмивка и криви зъби, необичайно светлокожа, често охраняваше Бялата. Лая — червена притегляща, от по-възрастните черногвардейки. Кип си спомни как тя плачеше на палубата, когато се връщаха от Гаристън. О, да… Наложило се да убие партньора си, който разкъсал халото насред битката. Тугертент беше ненадмината в стрелбата с лък. Някои се кълняха, че я виждали да поразява врагове иззад ъгъла, а тя нито веднъж не отрече. От Аханен помнеше само неизменното му изражение на човек, който току-що е отпил юнашка глътка оцет. Негов партньор беше Джур, който обичаше да жонглира с два пистолета и нож в смайващи въздушни фигури, за да забавлява съратниците си. Падал си и комарджия, и то с лош късмет, както бе чул Кип. Норл Джъмбър беше дребничък и усърден, макар и не особено схватлив, затова пък винаги толкова щастлив, че разведряваше и околните. Пан Харл беше новобранец като Кип и другите от групата му. Изобщо не би трябвало да се е сражавал.
Не можеше да ги няма. Просто така — прочетено на кея име, и това е. Какво ги е сполетяло? Дали са загинали геройски, или са попаднали на лошо място в лош миг и картата им е била изтеглена от колодата?
Някаква жена започна да вие плачливо само на десетина крачки от него. Устреми се към глашатая, но други жени я хванаха и я издърпаха назад. Кип се усети, че му се губи малко време. Глашатаят бе чел име след име от сатрапия след сатрапия, според старшинството на благородниците, на които са били подчинени тези хора. В списъка сигурно имаше повече от хиляда имена.
Хиляда — и то само от Ясписите. Някой бе споменал, че рутгарските войски били понесли най-тежки загуби.
Милостиви Оролам, колко ли бяха мъртвите?
Всички черногвардейци стояха неподвижно четвърт час. Име след име след име. Някой започваше да ридае или да пищи, или припадаше. Други се стараеха да не издават прекалено облекчението си. Но списъкът се проточваше безмилостно и тълпата помръкваше все повече. Яркото слънце сияеше над тях, сякаш им се присмиваше, сякаш Оролам не виждаше нищо.
В далечен край на струпаното множество някои от опечалените се сбиха. Размахваха ръце яростно, сякаш можеха да отблъснат истината, да накажат невинните.