Но това време бе свършило с идването на войната. Тея не се залъгваше — сега не беше в безопасност дори на Големи Яспис.
Най-лош беше хомотът на тайната. Не можеше да изтърве и думичка пред другите от групата, пред Кип. Това я разкъсваше отвътре, но нямаше друг начин да ги предпази.
— Не сме тук да спорим — каза ѝ мъжът срещу нея. — Или ще служиш, или ще умреш. Да те загубим в този момент ще е недопустимо прахосничество, но ако не се подчиняваш още отсега, как да ти поверим още по-голямо могъщество?
— Ти си гадна твар — сопна му се Тея. — Ще остана по долни дрехи.
Той помълча.
— Добре. Нямаше да ти повярвам, ако се бе примирила твърде лесно.
Промяната в дрезгавия глас не беше толкова пресилена както преди и Тея си позволи радостта от малката победа.
Съблече се. Бездруго тук беше тъмно като в гъз, нали?
— Сложи това — заповяда той отново с престорено басовия глас.
Тя насили очите си да виждат в подчервено и откри, че мъжът не подава вещта точно към нея. Тея бе пристъпила встрани, докато сваляше дрехите си. Значи той не притегляше в подчервено. Нито в парил. Трябваше да запомни това. Някой ден щеше да ѝ послужи. Може би. Поне не се чувстваше чак такава жертва. Взе предмета.
Торба… не, поредната маска с черти на невестулка и мечка, но с разни парчета и ремъци по нея.
— В това изпитание не бива изобщо да си служиш с очите. Всеки мами. Неизбежно е.
Неизбежно значи? Дали го чуваше от устата на човек, който се е провалил на изпитанието?
Тя нахлупи качулката на главата си. Нямаше представа дали я е сложила правилно, нито как да нагласи ремъците, пък и не можеше да вдиша…
Някой докосна голото ѝ рамо.
Тя подскочи, но не като стреснато момиченце, както би се случило само преди година. Едното ѝ стъпало се отмести назад, главата се отклони встрани от очаквания удар, центърът на тежестта ѝ се спусна, докато опряният назад крак стана основната опора, и единият ѝ юмрук се стрелна напред с цялата сила на напрегнатите докрай мускули и нерви.
Юмрукът ѝ се заби в корем. В подготовката на черногвардейците едно от по-мъчителните упражнения беше понасянето на удари с коремните мускули. Стоиш срещу партньора и си разменяте удари. Подходът се различаваше според това дали си едър, или дребен. Стягаш корема и отстъпваш леко, за да не поемеш цялата мощ на удара, но ако си грамаден и корав като скала, стягаш корема и пристъпваш напред, за да посрещнеш удара, преди да е достигнал максималната сила. Този корем не беше тлъст, но юмрукът ѝ огъна отпуснатите мускули с лекота.
В кратък миг на пълна тишина Тея осъзна какво е направила. Стъргане на подметка по пода, когато мъжът залитна назад, после шум от падане. След малко — тежко пресекливо вдишване.
Тея се вцепени. Други хора из стаята се подсмиваха. Петима… може би шестима?
— Гледайте към стените! — изсъска им старшият. — Не бива да я виждате!
Тя чу как удареният се надигна.
— Не! — спря го друг глас. Господин Шарп ли беше? — Искахме да е боец. Такава е. Удариш ли я, ще те ударя аз.
Онзи застана съвсем близо, Тея усещаше дъха му на маската си. Стоеше напълно неподвижно, за да не му дава още поводи… и щом долови колко е висок, се постара да запомни това.
— Моля за извинение.
Вложи в думите си искрена молба за прошка.
— Изпитанието — напомни старшият. — Нека не пропиляваме цялата нощ.
— Ще наглася качулката — обясни другият. — Само да повториш тази глупост и ще те…
Аха, говор на благородник. С произношение на рутгарец. Сравнително млад. „Вече мога да те позная“ — увери го тя мислено.
Той завъртя маската така, че две дебели парчета да закриват очите ѝ, а пред устата да има дупка. Слава на Оролам, сега можеше да диша! Той стегна ремъците на тила и под брадичката ѝ. Имаше много слоеве плат и кожа между затворените ѝ очи и света. Мъжът се отдръпна.
Нещо се промени, но Тея не можеше да отгатне какво е.
Старшият заговори:
— Да разцепиш светлината означава да докоснеш първичната плът на сътворението и да я подчиниш на волята си. Когато притегляш светлина, ти се приобщаваш към божественото, но ако можеш да боравиш с нея в чистата ѝ форма, самата ти си божествена. Адрастея, търсим искрата на божественото в тебе. Началото е лесно. Това изпитание ще определи дали виждаш цветове с кожата си.
— Какво?! — изтърси тя неволно.
Пак прозвуча като уплашено момиченце, точно както се чувстваше. Проклятие.
— Ще чуеш звънче и ще имаш няколко секунди да назовеш цвят. Ще продължим изпитанието дотогава, докато стане ясно, че не ги налучкваш. Ако се провалиш, няма да излезеш оттук.