„Не си от най-потайните, Тея.“
Звън.
„Още ли? Оролам, имай милост!“ Те я разбираха твърде добре. И знаеха, че късметът все някога свършва. Освен ако… „Хайде де, усещай!“
Звън.
— Парил.
Дълго, много дълго мълчание. Стори ѝ се, че в стаята е по-светло.
— Нямаме притеглящ чи, твоето изпитание завърши — каза старшият. — Ти се справи. Безупречно. Облечи се и излез. Ще се свържем с тебе, когато е нужно.
След като се облече, някой ѝ помогна да свали маската и я избута през изхода. Преди вратата да се затвори, тя пак чу гласа на старшия:
— Братя и сестри, трябва да обсъдим много неща.
Значи беше издържала изпитанието, така ли? Беше се справила?!
И то безупречно? Дори с червеното и зеленото? Как е възможно? С късмет? Шансът да налучка десет цвята беше… как да го сметне… една десета по една девета по една осма по една седма и така нататък, нали? Макар че не можеше да сбърка с подчервеното… Не, нямаше как да е късмет.
Или… може би я разиграваха? Може би я въвличаха в дълга игра на заблуди, защото смятаха, че могат да я използват за друго?
Не ѝ се вярваше. Всеки път имаше трудно доловима разлика в усещанията. Но ако беше вярно, значи тя…
Милостиви Оролам! Не знаеше какво означава или защо е важно, но… „Не съм робиня. Мога да разцепвам светлината.“
50.
Дори когато седеше в библиотеката, за да провери следи ли я някой, Карис нямаше как да не си признае, че се наслаждава на шпионските занимания много повече, отколкото е редно. А опасенията ѝ, че не би могла да се възползва от уменията, развити през шестнайсетте години в ролята на телохранител и воин, се оказаха напразни. Зоркият поглед, свикнал да търси и най-малките следи от нещо подозрително, си оставаше все така полезен. Навиците в намирането на прикрити оръжия вече не бяха толкова важни, което обаче не се отнасяше за способността да различава кой само се вглежда с любопитство във властниците и кой ги наблюдава като хищник.
А вече разполагаше и с интересни играчки. Оказа се, че поколения наред Белите изобретявали или съхранявали иззети приспособления, чието съществуване не споделяли с никого.
Но досега не бе използвала този предмет.
Опипа нашийника с шипчета, скрит в скута ѝ под тежкия том за владетелите на Аташ през миналото столетие. Тази магия спадаше към забранените, но само формално, а и всяка от Белите я бе проверявала за безопасност поне от един век. Нашийникът трябваше да е достатъчно стегнат, за да боде до кръв, и тогава собствената магия на носещия го притеглящ променяше гласа му по желание.
„Тъкмо за най-интересното, което научавам, не мога да кажа на никого.“
Въртеше пръстена с големия рубин на ръката си. Понякога се питаше дали само този пръстен потвърждава, че наистина е омъжена. Дори да го погледне беше мъчително.
Може би идваше времето да се примири някак с вероятността, че той е мъртъв.
Горещо-ледената вълна обля тялото ѝ с такава сила, че ѝ спря дъха. Тя примига и се застави да овладее чувствата си. Не биваше да допуска това. Кип бе казал, че той е жив.
„Кип иска той да е жив. И до днес не се чу дори шепот за Призмата. Всички пияни моряци ли могат да си държат езиците зад зъбите в пристанищните кръчми? Колко вероятно е това?… Имам работа!“
Изправи се ѝ тръгна към асансьора. Спусна се два етажа, щракна с пръсти, сякаш е забравила нещо, и се изкачи пет етажа. Разбира се, ако я следеше цяла група на смени, тези хитрини ставаха безсмислени, но човек не може да се опази от всичко.
„Не надценявай враговете си — каза ѝ Бялата. — Не забравяй, че и те грешат също като нашите хора.“
Всеки път, когато Карис възлагаше някаква задача, чуваше мислено второто изречение. Както в онзи случай, когато прислужницата изръси кодирано съобщение от кошницата с дрехи за пране. И накрая съобщението попадна с наглед недокоснат печат в кутията с изгубени вещи на първия етаж.
Предпазливостта изискваше да се откажат от този шифър, всеки ръководител на шпиони и самите шпиони трябваше да получат новия. То се знае, Карис пък беше длъжна да запомни, че тази прислужница е непохватна или подкупена с повече пари от някой друг. Толкова сведения се налагаше да съхранява в паметта си, че изглеждаше нелепо, а в никакъв случай не можеше да си ги записва.
Имаше две срещи следобед, а вечерта — с най-важния ръководител на шпиони. Тоест с фризьора си. Работата му даваше чудесни поводи да се вижда с Карис задълго, както и да изслушва на спокойствие подчинените му шпиони — мнозина от тях сред благородничките, а също и да чува навреме най-новите слухове. Но сумите, които този човек искаше за услугите си, все още я смайваха. Всичките му прищевки и пороци струваха прескъпо. Понякога ѝ беше трудно да го понася.