— Разкажи ми всичко.
Тея не пропусна нито една подробност, а Карис опита да се възползва от всеки способ за запомняне, на които я бе научила Бялата, за да запази всяка дума в паметта си. Общо взето се досещаше в какво се е състояло изпитанието и се изненада, че Тея още не разбира. Но пък момичето си бе имало предостатъчно други грижи и една от по-неприятните сред тях бе събличането пред страховити, маскирани, подхилващи се мръсници.
Щом си представи това преживяване, Карис се изненада от друго — как е успяла да се справи Тея. Ако трябваше да е честна пред себе си, не знаеше дали би успяла да сдържи гнева си в подобно положение.
— Знаеш ли кой е предишният ти ръководител? — попита Карис.
— Да, вече ви казах.
— Е, кой беше?
Тея вирна глава.
— А вие не знаете ли?
— Има ли някаква причина да не ми кажеш?
— Извинете, но за мен е твърде странно, че вие не знаете. Може би е по-добре да…
— От тебе се иска да изпълняваш заповеди — сурово я прекъсна Карис. — Сега се подчиняваш на мен.
— Говорите като човек, минал през армията. — Тея очевидно се мъчеше да отгатне кого има насреща си. — Но в тази работа всичко е доста по-оплетено.
„Ех, момиче, дано не те убият. Май си родена за тези занимания.“
Карис не би допуснала подчинен на нея шпионин да подозира, че не може да се справи със задълженията си. Ако не ѝ се доверяваха и чуеха от нея заповед, която не можеха да проумеят с ограничения си достъп до сведения, може би нямаше да я изпълнят.
— Можеш да гадаеш за самоличността ми, но е добре да си втълпиш, че колкото по-близо до истината си, толкова по-вероятно е да застрашиш живота ми. Няма никаква полза да научиш…
— Вече ви казах каква е ползата.
— Не сме тук, за да спорим — рязко напомни Карис.
В същия миг си спомни как някога чу същите думи от покойния си баща. Тогава още недораслата Карис му се озъби: „Ами че ние вече спорим!“ В онези години тя все се заяждаше на дребно.
А Тея вирна брадичка.
— Не съм робиня.
— Изобщо не намеквам, че…
— Но бях робиня доскоро. От мен да знаете — робите умеят да изпълняват заповеди така, че да не свършат работата, която се иска от тях. Хора като вас си мислят, че робите са тъпи. Робите обаче са достатъчно умни да се възползват от тази заблуда. „Господарке, толкова съжалявам, че разбрах думите ви буквално.“ Ако се отнасяте с мен като с глупачка, това ще получите, и нищо повече.
Червеното почти пламна в Карис, малко оставаше да загуби самообладание. Тя командваше тук. И щеше да наложи покорство. А в следващия миг опита да си представи как Бялата крещи на свой подчинен.
„Е, да. Бялата си е Бялата. Освен обаянието има и огромната си власт. Когато застанеш пред нея, се изправяш пред цялата мощ на Хромария. И все пак…“
Колко голяма беше групата хора, сред които можеше да отгатне предишния ръководител на Тея? Най-важно оставаше не това, че някой е проницателен, амбициозен и решителен — сред по-високопоставените в Хромария почти не се срещаха хора без тези качества. Не биваше да забравя, че този човек е имал възможността да съобщава на Бялата всичко научено. А все по-явната немощ на Бялата я бе затворила в покоите ѝ през последните месеци.
Значи е човек, който е имал лесен достъп до този етаж. Кой? Цветовете… но повечето от тях си имаха собствени цели, имаха и собствени шпиони, които им помагаха в постигането на тези цели. Кой друг? Черногвардейците.
Милостиви Оролам… Черногвардеец ли? Разбира се, и то такъв, който сам определя времето, когато изпълнява някое от задълженията си, за да отиде при Бялата незабавно, ако случаят е неотложен. Значи някой от стражевите капитани… каквато беше и тя доскоро.
„Кинжала е твърде прям, за да се справи с тази работа. Берил е клюкарка, и то от съвсем млада. Темпус? Възможно е. Любител на книгите, добър администратор. Но той не се движи сред хора. Или е дежурен, или е в кабинета си. Блънт е прекалено ограничен. Не че е глупав, но трябва да е извънредно хитроумен, за да успява. Или се преструва? Не. Не може да е Блънт.“
Тоест никой от тях. Тя издиша рязко. Ами ако… Командир Железни? Винаги беше зает, винаги се срещаше с хора и обикаляше къде ли не. Карис открай време го смяташе за сдържан човек, но дали не беше потаен?
Струваше ѝ се обаче, че командирът се набива на очи. Толкова е известен, веднага го разпознават. От друга страна, задълженията му в Черната гвардия му даваха възможност да се среща и с най-издигнатите, и с най-незначителните хора. Никой не би се учудил, ако отиде на проверка в кухните. Никой не би заподозрял нещо, ако говори с домашен роб. Нито ако заприказва някого от Цветовете или личната им охрана…