Съвършеният шпионин. Имаше достъп до всичко, а догадката ѝ изглеждаше немислима. Можеше да крие заниманията си, докато е пред очите на всички. Значи предишният ръководител на Тея е бил командир Железни.
— Марисия — призна Тея, която явно не издържа на проточилото се мълчание.
На Карис пак ѝ беше трудно да си поеме дъх.
— Защото единствените роби, които не са невидими за всички наоколо, са красавиците — добави момичето. — А щом са красиви, значи ги бива само за едно, нали?
Язвителният ѝ тон сякаш пръскаше киселина по лицето на Карис. „Всеки друг. Само не тя…“
— Чудна работа, тя не се опита да скрие от мен коя е — натърти Тея. — Но за вас аз съм си бивша робиня.
Карис бе ранявана в битка. И продължи да се бие с гадното чувство, че нещо се е объркало гибелно, но не можеше да спре, за да прецени колко е зле. Защото да спре означаваше да умре. Същото ѝ се случи и сега. „Не спирай, не спирай, съсредоточи се върху задачата.“
Тея беше добро момиче. Опърничава, но всеки черногвардеец е като от стомана. „Опознай я, научи се да използваш всички нейни достойнства, не позволявай да те ядосва или трогва. Трябва да останеш на разстояние, Карис. Знаеш какво е вероятно да я сполети. Просто ще изчезне от живота ти. Така постъпват в Ордена. Опълчваме им се в онова, което е най-силната им страна. Та нали за тях може да се каже, че са измислили шпионажа?“
— Сравнително скоро ще поискат от тебе да откраднеш искрящо наметало — каза Карис, все едно бурята бе отминала, без да остави и следа у нея.
— Какво? — сащиса се Тея.
Личеше, че се е настроила за продължителна свада. Излъгана в очакванията си, тя беше като кораб, заседнал в плитчини.
— Бялата изучава искрящите наметала. За да ги използваш, ти трябва способността да разцепваш светлината. Досега смятахме, че я имат само Призмите. Заблуждавали сме се. Но в твоя случай е важно, че цепещият светлина е безполезен без такова наметало. Никой от сегашните им Сенки няма да ти даде своето, не мислиш ли? Значи ако Орденът може да те използва, за да откраднеш наметало, дори ако ти ги шпионираш за нас и накрая се наложи да те убият, пак печелят. Ако не ти се доверяват, ще ти възложат тази задача, и то скоро.
Тея се прегърби на стола. Стигаше ѝ умът да разбере, че това е като смъртна присъда.
— Трябва да запомниш — продължи Карис, — че те са майстори на потайността и лукавството. И имат необикновени умения в разкриването и премахването на внедрени при тях шпиони.
Момичето се загледа в завесата между тях. Очите ѝ бяха като на мъртвец.
— Очаквате да се проваля. Затова няма да науча самоличността ви.
— Твърде вероятно е.
В гласа на Тея остана само горчиво примирение. Глас на войник, изпратен на сигурна смърт, който знае, че гибелта му ще е напълно безполезна.
— И какво да правя? Да ги убеждавам, че съм простодушно момиченце?
Да се преструва, че е достатъчно глупава, за да не си послужат с нея враговете на Ордена, но не и толкова, че да не може да я използва самият Орден? Трудно би стъпвала по тази тънка линия, без да залитне на едната или другата страна.
Изведнъж Карис си спомни какво е по-старшите да изтръгнат от ръцете ти бъдещето ти, защото за тях си недостойна да решаваш сама. Беснееше, бунтуваше се и накрая остави след себе си само разруха. Още плащаше за своя бунт и още се опитваше да избегне истинската му цена — изоставения син, вечното клеймо.
Протегна ръка колебливо и дръпна завесата встрани. Тея вдигна глава, стиснала зъби. Страхуваше се. Карис разхлаби нашийника, който променяше гласа ѝ, и го махна. Свали качулката на ризницата от главата си.
— Е, сега сме заедно в този капан.
Очите на Тея бяха мокри.
— Надявах се да си ти.
51.
Трепери-юмрук беше засмян. Кип трудно вярваше на очите си, но винаги начумереният великан се хилеше.
Всички групи новобранци се бяха побрали някак в тренировъчната зала на Призмата, всяко момче и момиче гледаха втренчено и почти не мигаха от страх да не пропуснат някой решаващ момент. Противникът на Трепери-юмрук беше брат му Железни. И двамата носеха тренировъчни брони, наситени с луксин, който проблясваше зрелищно в яркожълто, за да отбележи всеки добър удар. На главите си имаха стоманени шлемове с тънки пръти, преплетени като тръстика, на ръцете — дебели и дълги кожени ръкавици. Държаха бамбукови мечове.
И се движеха непрекъснато. Как се движеха… Мечовете трещяха един в друг и сякаш отбиваха ритъма на небесните сфери.