— Ами тогава…
Едрият младеж изведнъж усети, че погледите на всички са впити в него, и се притесни. Посърна и вече изглеждаше просто най-грамадния в залата освен Железни и Трепери-юмрук.
— Въжено копие — подсказа Тея.
— Въжено копие! — възкликна Големия Лео като умиращ от глад, най-после докопал къшей хляб.
— Избери число — едно или две — обърна се Железни към Феркуди.
— Едно — веднага отговори Феркуди.
— Избери наум — безстрастно го поправи командирът.
— А… — сепна се Феркуди. — Аха, разбрах. Съжалявам.
— Братко, ти отгатваш — предложи Железни на Трепери-юмрук.
— Две.
— Да, две — потвърди Феркуди.
Кип и другите от групата на Круксър го изгледаха.
— Какво има пък сега? — попита той гузно.
— Избирам бич’хва и мечотрошач — каза Трепери-юмрук.
Кип знаеше, че бич’хва е любимото оръжие на Карис. А разновидността с „нокти“ можеше да се използва и като обикновен кинжал (опашката на скорпиона), и за юмручен удар с остриета (ноктите). Изработваха учебните оръжия от същия преварен сок на каучуково дърво, от който бяха подметките на ботушите, каквито носеха пълноправните черногвардейци. Потапяха ги в червена боя, за да личат ясно нанесените „рани“. Мечотрошачът представляваше къс меч с дебели шипове, разположени нагъсто по тъпия ръб. С тях боецът посрещаше острието на противника и ако умееше да си служи с мечотрошача, можеше да изтръгне оръжието от ръцете му или дори да счупи острието.
Въженото копие беше още по-интересно, но Кип не се изненада, когато чу предложението на Тея. Тя се упражняваше с това оръжие в тренировките с Железни и понякога с него. Въженото копие беше подобие на къс двуостър меч с дълго въже. Можеше да бъде използвано като дълъг кинжал, като остро млатило или пък копие, ако боецът умееше да превръща рязко въртенето в полет на острието към врага. Всъщност въжето правеше оръжието изумително. Някой противник би помислил, че ако влезе навътре в радиуса на тази въртяща се смърт, ще е в безопасност. Изкушението да хванеш въжето, за да обезоръжиш биещия се с въжено копие, беше почти неустоимо.
Само че почти половината бойни похвати с въжено копие разчитаха тъкмо на тази грешка. С едно помръдване на китката боецът можеше да го омотае около шията или ръката на врага. Да хванеш въжето означаваше да си изпросиш края. Въпреки това го смятаха за помощно оръжие, защото от него нямаше полза срещу противник в броня, нито в тесни места. И все пак беше толкова необикновено и трудно за овладяване, че дори командир Железни си призна нуждата от припомняне на позабравените навици, преди да се заеме с обучението на Тея.
То се знае, припомни си ги. И то самостоятелно. Трепери-юмрук вероятно дори не подозираше, че току-що е дал в ръцете на брат си рядко използвано оръжие, с което Железни се бе занимавал усърдно напоследък.
Въпреки това Кип не би избрал въжено копие срещу мечотрошача, измислен тъкмо за да приклещва и да отнема оръжия.
Нямаше значение в момента. Железни не се биеше срещу брат си, за да забавлява събраните тук млади черногвардейци. Не му беше присъщо. Пак се опитваше да ги научи на нещо.
Но на какво? Явно не как да използват тези оръжия.
Двубоят започна и беше смайващ. Почти всички новобранци сигурно си мислеха, че Железни е взел оръжие, за което дори не се е сещал от години, но и днес го владее майсторски. Командирът обаче имаше преимущество пред Трепери-юмрук, който очевидно не бе тренирал отдавна със своите оръжия.
И въпреки че уж му се падна по-лошо оръжие, Железни победи с девет на шест точки. Братята решиха да завършат учебния бой с двуръчни мечове. Този път надделя Трепери-юмрук, макар и трудно — десет на девет.
— Строй се — заповяда командирът.
„Започва истинският урок“ — каза си Кип. Групите вече бяха много чевръсти в строяваното. След секунди стояха в безупречно прави редици.
— Благодаря ти — каза Железни на брат си и му се поклони като на равен.
Трепери-юмрук отвърна с малко по-нисък поклон, но устните му се извиха в сдържана усмивка. Железни му кимна, че може да си тръгне, и изръмжа:
— Група Йод! Вие сте най-зле, но това си има своите предимства. Свободни сте до края на деня. Вървете!
Новобранците от Йод се споглеждаха. Някои бяха достатъчно глуповати да се зарадват, че до вечерта могат да правят каквото поискат. По-умните явно бяха жегнати от решението на командира и от думите му, че са най-зле от всички. Разбира се, това беше самата истина — десети от десетте групи. „Предимството“ на това срамно положение не им допадаше. Но всички се поклониха и излязоха.