Останалите новобранци се взираха в Кип, сякаш бе изрекъл изумителна мъдрост.
— Съгласен съм — кимна Железни. — Затова сега говоря на три групи, а не само на Алеф. Е, Гимел, вие какви поуки извлякохте?
— Разбрахме, че навиците от тренировките понякога могат да ни навлекат смъртта в сражение. И че винаги трябва да помним докъде се простират границите на ползата от учебните боеве — заяви един особено грозен младеж с прякор Цепеняка.
— Това е правило, което ви набиваме в главите от първите дни на обучението — напомни командирът. — Какво по-точно научи този път?
— В първия бой вие направихте една-единствена грешка, с която незабавно допуснахте да ви бъде нанесен удар. Може би защото Трепери-юмрук се е бил срещу вас много пъти и вече познава напълно уменията ви. Но според мен обяснението е, че този път с безогледната си атака той рискуваше само да загуби една точка. Можеше да се нахвърли въпреки риска, за да се възползва от вашата грешка. Щеше ли да нападне толкова самонадеяно, ако рискуваше живота си? Според мен — не.
Командирът кимна.
— Победителите в показни двубои често изтребват мнозина врагове в първата си битка, но загиват преди края ѝ. Браво на вас, група Гимел. Свободни сте. Група Бет, искам да чуя от вас нещо по-добро.
Щом последният от Гимел затвори вратата, Тенсит — необичайно яко момиче, каза:
— Вие надхитрихте Трепери-юмрук, нали?
— Как?
— Обучавахте Тея да се бие с въжено копие. Малцина използват това оръжие, а тя не тренира пред други. Трепери-юмрук е очаквал, че нямате навици в боя с въжено копие. Но не знам как уредихте Тея да избере оръжието за вас.
— Аз разбрах — намеси се Круксър. — Новобранците, които овладяват необикновено оръжие, винаги копнеят да видят как с него борави истински майстор. Вие знаехте, че Големия Лео ще избере тежката верига, но можехте да откажете, а Тея стоеше до него. Тренирате с нея и знаехте, че тя веднага ще се възползва от шанса да предложи въженото копие. Да, наистина надхитрихте Трепери-юмрук.
Лукава усмивка огря широко лице на Железни.
— Велик тактик е казал навремето: „Опознаеш ли и себе си, и врага, няма от какво да се плашиш.“ Браво на вас, група Бет. Свободни сте.
Новобранците се поклониха почтително и излязоха.
— Най-добрите също имат своите преимущества, група Алеф — каза командирът. — Но и се трудят най-дълго. Докажете, че сте най-умни, а не само най-умели.
— За пръв път видях Трепери-юмрук да се усмихва — замислено каза Тея.
Командирът се начумери.
— Така е, но какво е тактическото значение на това? Има ли изобщо значение?
— Аз не… Съжалявам.
Никой друг не продумваше. Железни въздъхна.
— Може би знаете, че рожденото име на моя брат е Ханишу. Моето е Хардун. Получих името си на черногвардеец, след като пробих с юмрук врата и обезвредих стоящия зад нея разбойник, който държеше заложница.
— „Обезвредил“, а? — прошепна Феркуди. — Аз пък съм чувал, че едва не му откъснал главата.
— Ханишу сам избра новото си име — продължи Железни, престорил се на глух.
Кип умуваше колко различни са тези поуки от уроците на магистра Кадах. Тя се присмиваше, подценяваше и властваше чрез страх, а Железни, от когото групата имаше причини да се страхува, ги учеше, все едно се впрягаше в един хомот с тях. Всеки трябваше да напряга силите си докрай, за да тегли заедно с него, но винаги знаеше, че и той си върши работата. Магистра Кадах пък впрягаше ученика сам в хомота и после го укоряваше, че тегли зле.
Погледна съратниците си. Те бяха напрегнати, съсредоточени, бояха се да не разочароват Железни, но не се страхуваха. Той бе заслужил всеотдайната им преданост не защото ги залъгваше с незаслужено уважение, а защото очакваше от тях да дадат от себе си всичко, на което са способни. И защото беше убеден, че могат много повече, отколкото самите те си мислят.
Спокойно, ненатрапчиво величие, на което Кип искаше да подражава.
Командирът почака, като че ли не искаше да задава въпроса, но смяташе, че дължи това на групата.
— Знаете ли защо Ханишу избра…
— По-добре да го наричат Трепери-юмрук вместо Колача — каза Кип.
Мълчанието натежа неловко, но накрая Железни го наруши.
— Обучението ни създава. Войната ни съсипва. На Ханишу му се случи нещо ужасно и възмездието му също беше ужасно. И оттогава не смее да си вярва. Никога не поиска да бъде предводител. Това е лична история и няма да задълбавам в подробности. Но това може да се случи и на други. Като водачи и като приятели трябва да знаете какво се случва с другите, да им помагате и никога, за нищо на света, да не ги изоставяте. Така… Какво друго научихте днес?