Карис взе чашата и отпи голяма глътка. Течността сякаш я запали отвътре, но това беше най-приятната болка в живота ѝ. Същинска победа беше, че не се закашля. Докато чакаше огънят да се разпростре в корема ѝ, тя се взираше в чашата, все едно се възхищаваше на цвета. Май любителите на това питие имаха такъв навик.
— „Голият хълм“?
Имаше малцина ценители на уиски, преди всичко заради огромните разстояния, на които трябваше да бъдат пренесени бъчвите — от Зелени пристан в планинските подножия край Кървавата гора, и смайващата цена. Карис не би могла да си позволи тази слабост със заплатата, която бе получавала в Черната гвардия. Предположи, че това уиски е „Голият хълм“, само защото беше едното от двете най-ценени.
— „Зъберът“ — отговори Марисия, която също се загледа в цвета на течността преди втората глътка.
— Хъм…
„Значи е другото. Да му се не види…“
— Лесно е да се заблудиш. Това е „шестнайсетица“. Когато отлежи шестнайсет години, става по-меко, влиза по-лесно в гърлото, досущ като „Голият хълм“. Предпочитам го, защото запазва огнения нрав и сложния вкус, но времето отнема от грубостта му.
Карис се вторачи в Марисия. „Шестнайсетица“? „Огнен нрав и сложен вкус“? Погледът на другата жена пак искреше палаво.
Проклета да е, нямаше да ѝ става приятелка.
— А как му действа още по-дългото отлежаване?
— „Зъберът“ се наложи на пазара сравнително наскоро, но не се съмнявам, че след време ще поваля на колене дори Цветове и сатрапи.
Ту едната, ту другата вдигаше чашата, унесена в мислите си. Гледаха как бурята стоварва цялата си ярост върху Хромария, мълнии се впиваха във върховете на кулите, но мощта им се пренасяше до земята долу и се стапяше, без да навреди никому. Дъждът заливаше прозорците с такива потоци вода, че нищо не се различаваше навън. Вятърът блъскаше кулата така, че тя се поклащаше, но издържаше. И дали от топлината на уискито, на огъня или — чудна работа — на компанията, Карис се наслаждаваше на стихията.
Докато изпият втората чаша, бурята вече отминаваше и на хоризонта между облаците се появи светло петно.
Карис остави чашата на бюрото, изправи се и тръгна безмълвно към вратата. Отвори я и се обърна — жена, буря и светлина. Окото може да гледа всичко наведнъж, но вижда ясно само едно нещо. Облаците още тъмнееха свирепо.
— Знаеш ли, да пийна с тебе е…
„… едно, но съвсем друго е да деля съпруга си с…“
Не довърши изречението в ума си, камо ли да го изрече докрай. Гърбът на Марисия се изопна сковано, в очите ѝ се мярна мъката по всичко, от което беше лишена. Както Карис се бе сражавала на бойното поле за Хромария, така и Марисия се бе впускала в своите потайни битки. Може би и двете не искаха повече да се сражават сами.
Карис започна отново:
— Да пийна с тебе беше най-хубавото нещо, което ми се е случвало от месеци.
53.
Днес е денят, в който ще създадем бог. Тълпите се събират, покланят се на мен и на останалите Избраници, и на Цветния принц над нас. Всички са тук днес. Необикновен ден, но идват и за да празнуват нашата великолепна победа при Биволски брод, и за да скърбят за мъртвите.
За мен е ужасно отегчително, затова се замислям за математическата точност, с която пресъздадох лявата си ръка чрез син луксин. Не, „пресъздадох“ е твърде натруфена дума. Подобрих я. Сега китката ми превъзхожда почти във всичко човешката, но аз си оставам прост механик. Може би щях да стана творец, ако войните на Гайл не ме бяха превърнали в боец.
И все пак ръката ми е прекрасно творение. Синият луксин е кристален, твърд, здрав, почти нечуплив в една плоскост, но лесен за разтрошаване, ако му бъде оказан натиск отстрани. Да подобриш животинското тяло на човек с цялата му гъвкавост е едва ли не невъзможно, без да засегнеш в нещо неговата функционалност. Искаш да обгърнеш ръката си в черупка от син луксин? Лесно е. После се потиш, но потта и мазнините остават по кожата. Тя омеква и започва да се лющи от постоянното дразнене. Долните слоеве са уязвими за тази пот, мазнини и люспи и след време започва инфекция. Тялото се напада само. Възпалената плът под черупката не може да се подува, кръвообращението се прекъсва, започва треска и нетърпима болка.
Аз предполагам, че безумието на цветните бесове до голяма степен няма нищо общо с луксина. То е последствие от непрекъснатата болка, от изтезанието, което за жалост си навличат сами, защото съчетават несъвършено своята плът с луксин. Може би тези безумци наистина са толкова опасни, че за доброто на останалите трябва да бъдат унищожавани. Но да смяташ лудостта за зло е сериозна грешка. Един философ от времето преди Луцидоний е казал: „Всяка постъпка е насочена към някакво добро.“