Белия крал дава кристала на Рамия Корфу. Младежът се изправя. Задълго стои неподвижен, но накрая оглежда всички събрани на подиума. Взира се в строените наблизо войници. После и в краля.
Очите на Рамия Корфу са като осветени отвътре сапфири, кристали плъзват по кожата му, разпадат се от неговите движения и пак се образуват мигновено.
— Крал? — казва той. — Какво е кралят в сравнение с един бог? Ти ми даде власт над луксина в собственото си тяло!
Изведнъж се обвива целият в толкова яка кристална броня, че и топовно гюле би отскочило от нея. Вдига ръка с остри като бръснач ръбове и верните на краля хора наоколо възкликват от уплаха.
— А ти ми даде чудесна възможност да внуша на всички каквото искам — казва Белия крал.
Обвивката от син кристал се пръсва на късчета около шията на Рамия Корфу и той се свлича като кукла, чиито конци са срязани. Главата му се търкулва встрани и докато цялата му синя броня се разпада на прашинки, във въздуха натежава миризмата на тебешир и кръв.
Повечето хора в тълпата не могат да видя какво го обезглави, но аз видях. Огърлицата — същата като онези, които Цветния принц даде на всички свои приближени и заповяда да ги носим винаги. Така нареченият черен луксин се впи в шията на Рамия, мина с лекота през прешлените, нанизът се стегна и отряза главата.
А може и да не е „така наречен“. Може би наистина е черен луксин. Може би от самото начало съм изучавала погрешния цвят.
— Тъжно е, но не всички сред нас са достойни за доверие — казва Белия крал. — И ние ще се избавяме безмилостно от такива предатели. Сред нас има обаче и искрено предани хора, обрекли се докрай на нашето дело, те никога няма да ни изменят. Ще служат на всички ни — и висшестоящи, и подчинени, с всичките си сили… а силите им наистина са великолепни.
О, не… Как можах да се досетя чак сега?
— Самила Сайех, героиня от предишните войни, избрала сама да застане на наша страна. Самила Сайех, ще служиш ли като Мот, нашата синя богиня?
Надигам се неуверено, усещам отровната тежест на кристала от черен луксин на шията си. Свеждам глава онемяла. И си представям Мийна, застанала до нашия крал. Гледа с ликуваща свирепост. Тържествува.
Гледа така, сякаш отдавна е замисляла тъкмо такъв обрат.
54.
— Ти не беше напълно откровена с мен — започна Карис, щом секретарите и робите излязоха от стаята, та двете да говорят на спокойствие.
— Опасявам се, че съм напълно откровена единствено с Оролам, и то само когато ме принуди — отвърна Бялата.
— Не отплесвай разговора към религия — възпротиви се Карис. — Ти ми възложи да се занимавам с твоята шпионска мрежа не защото си затворена по неволя в стаята си и не можеш да обикаляш сама за срещите с тези хора.
— Тъй ли?
— Или поне това не беше единствената причина.
Бръчките на Бялата се откроиха от усмивката ѝ. Разбира се, имаше бръчки в изобилие, но онези от грижи бяха по-дълбоки.
— Мила, избутай ме пред прозореца.
Карис се навъси, но изпълни молбата ѝ. Нямаше как да бута стола на колела из стаята, без да забележи печално колко тънка и провиснала е кожата на старицата, колко крехки изглеждат костите ѝ. Смъртта сякаш обявяваше ненатрапчиво скорошната си поява чрез приликата на Бялата със скелет и напомняше, че земните ѝ дела не след дълго ще свършат.
— Я почакай… Нарочно ли ми напомняш колко си немощна, за да не ти крещя?
— Момиче, не всичко е хитрина — засмя се Бялата.
Карис се намръщи още повече.
— Е, извинявай.
— Но това си беше хитрина.
Карис не можа да сдържи усмивката си в отговор на нейната. Отхвърли мислите си за смъртта. Тази жена щеше да живее вечно. Орея Пулор успяваше да бъде хем момиченце, хванато да отмъква сладкиши, но отърваващо се само с усмивката си, хем най-мъдрата стара жена на света.
Карис не можеше да си представи, че ще я загуби. Седна на пода и опря гръб в стената от син луксин. Вдигна глава да погледне старицата, която се превърна за нея и в образец, и в майка.
— Моля те, не ме оставяй.
Изпусна думите неволно.
— Не и докато не ми дойде времето.
Карис пак се начумери.
— Това е безсмислица.
Бялата махна нехайно с ръка.
— О, хората често говорят безсмислици, когато краят им наближи. Какво ще кажеш за тази: „Докато носиш образа ми в душата си, няма да изчезна“ Ха! Моля те, момиче, не ме затваряй в душата си след като умра. Страх ме е от тесни места.