— Ох, не може вече да е време за сутрешните молитви…
Куентин млъкна, щом видя надвесилия се Кип, и очите му се бялнаха около ирисите.
Някои хора ти се нахвърлят, ако ги стреснеш. Куентин беше от онези, които се смръзват.
За един проточил се миг нито мигаше, нито дишаше. Мигът продължи повече, отколкото очакваше Кип. Куентин би трябвало да го е познал веднага, нали?
— Искам да ти задам един въпрос — каза му съвсем тихо, за да не събуди другите в просторната стая.
Гласът му помогна на луксиата да се опомни и той вдиша тежко. Стана от леглото. Тялото му беше мършаво, мускулите изобщо не изпъкваха. Кип дотолкова бе свикнал около него да има яки черногвардейци, че малко се стъписа да види телосложение, което сигурно беше по-обичайно от тяхното.
И пак му хрумна: „Баща ми направи това нарочно. Насади ме сред най-добрите, за да се сравнявам само с тях и винаги да се усъвършенствам.“ Мъничко циничен подход, но и много умен — отначало жестоко, но полезно в края на краищата. „Да му се не види, Гавин Гайл заслужено е жива легенда.“
Куентин излезе с него в коридора и промърмори:
— Ами… сетил си се навреме. Тъкмо разгадах системата, по която подреждат книгите.
— А?
— В библиотеката.
— О, това ли? Чудесно. Слушай, искам да ми обясниш как избират Призмата. Хайде да повървим.
Куентин тръгна до него, говореха приглушено.
— Избират, казваш… Не ги избират. Откриват ги. Тоест да, избраници са — избрани от Оролам.
— Да, това се знае. Но как ги откриват?
— Всички луксиати събират и предават сведения на по-старшите, съобщават за всеки възможен кандидат в техните земи, сведенията се предават нагоре в Магистериума, а Висшите луксиати се срещат със Спектъра, за да обсъдят и да подложат на изпитание всеки, който са поискали да бъде изпратен при тях.
— Нека отгатна — подбраните за изпитанието винаги принадлежат към някой от най-влиятелните родове.
Куентин примигна, после погледът му се съсредоточи, като че ли ровеше в паметта си.
— С едно спорно изключение и едно неоспоримо — да, прав си поне за последните двеста двайсет и три години.
— Не ти ли се струва, че е малко странно?
— Няма нищо странно. Не си първият, който е забелязал тази особеност, Кип. Тоест Трошач… Впрочем защо някои те наричат… Както и да е. Смята се, че това само потвърждава одобрението на Оролам спрямо политическото устройство на Седемте сатрапии. Изключенията пък потвърждават, че взорът на Оролам не пропуска никого и че когато е недоволен от благородниците, той няма никакво намерение да се съобразява с нашите политически интриги.
— Много удобно обяснение. Обръща се като палачинка.
В мълчанието на Куентин се долавяше укор. Накрая той каза:
— Събуди ме, за да се заяждаш ли?
Кип не се сърдеше на него. Дори признаваше, че Куентин се отърсва полека от наивността си, макар и твърде мъчително. Вбесяваше го дядо му. Не можеше ли поне домът на Оролам да остане неопетнен от политиката? Куентин обаче нямаше никаква вина за това.
— Не се заяждам с тебе. Исках да те попитам как… ъ-ъ, издигат Призмата? Или както там наричате ритуала. Има ли някаква церемония?
— Всъщност за Призмите казваме, че ги посвещават.
— И как се прави?
Куентин май не беше доволен, че Кип го е събудил заради този въпрос.
— Всичко се пази в пълна тайна. Има пир. Има жалейка за покойника или покойницата. В Хромария и в града гасят всички светлини освен големите светилници, които запалват в Звездните кули. Хората се събират, пият, пеят и оплакват своите починали близки.
— Кажи ми нещо за самата церемония.
— Само Спектърът и Висшите луксиати знаят за нея. И вече си мисля, че дори Цветовете научават какво да правят едва в самото навечерие. Нали разбираш — Висшите луксиати не са никак приказливи за важните според тях неща, а е трудно да се сетиш за нещо по-важно.
— Кои от Спектъра са участвали в церемонията преди седемнайсет години?
— Когато Гавин е станал Призмата ли?
— Точно така.
— Твоят дядо, разбира се. Бялата и Надвиолетовата… други няма, ако не греша. Тези седемнайсет години не са били леки за никого.
— Дали ще намеря нещо в забранената библиотека… — промърмори Кип.
— За какво?
— За един нож.
— Какво?!
— Нож. Може би свещен нож… — Кип го погледна. — Защо пребледня?
— Не съм!
— Куентин, знаеш ли нещо за този нож?
Спряха пред забранената библиотека и Куентин помоли: