— Почакай, докато влезем.
Кип задейства разпръснатите в тъмната библиотека светилници от жълт луксин. На светло Куентин изглеждаше още по-пребледнял.
— Кип, аз… аз се заклех да отговарям на всеки твой въпрос.
— Ами да.
— И… не че някой ми е забранил изрично да говоря, но знам, че не бива да споделям наученото с никого. Но щом искаш това от мен, клетвата ми е по-важна от негласни забрани. Все пак съм много объркан.
— Хайде де, не увъртай.
— Значи настояваш непременно да ти кажа?
— И още как.
— Един от Висшите луксиати спомена неволно пред мен, че преди шестнайсет-седемнайсет години са загубили изключително важен предмет. Каза, че го взел Андрос Гайл, а после заявил, че е изчезнал.
Кип наклони стола си на задните му крака и издиша шумно.
— Прав съм бил. Събудих се и вече знаех.
Значи е бил Заслепяващият нож или както го нарече Андрос — Ножът на Заслепителя. Ако Кип не се трудеше, не учеше и не се биеше от сутрин до вечер и ако не го мъчеха кошмари половината нощ, преди да подхване същото, но още по-усърдно, на следващия ден, щеше да се досети по-рано.
Намушка с ножа Вокс, убиеца на Янус Бориг, и онзи не можа да притегли зелено тъкмо в решаващия миг на сблъсъка си с него. Острието спаси живота на Кип. Тогава Вокс кресна: „Атират! Атират, върни се!“ Призоваваше зелената богиня.
Наръга с ножа една от полубогините близо до върха на зелената напаст и така я лиши от нейния цвят.
Когато бягаха след битката при Гаристън, му се стори, че Зимун рани Гавин с ножа. И пак беше прав.
Помъчи се да си спомни добре схватката на кораба. Опита се да махне от картината разкривеното от ярост лице на Гринуди, обърканите удари, напрегнатото внимание на Андрос Гайл, саможертвата на Гавин и собствените си угризения, че беше толкова непохватен и баща му едва не загина заради него. Когато откъсна ума си от всичко и се замисли за онова, което търсеше, виждаше само очите на Гавин и ножа. Гавин се обърна да го погледне и очите му не искряха с пречупената светлина на Призмата, а ножът се уголеми в тялото му.
Когато ги издърпаха на кораба на Топчията, Кип видя как извадиха оръжието от Гавин. И вече не беше кинжал с един-единствен син кристал, а лъскав черно-бял меч със седем сияещи скъпоценни камъка по острието.
Напрягаше се да си спомни какви бяха очите на баща му в онези минути, но сложиха Гавин на пет крачки от него в тъмнината, той викаше от болка и въртеше глава.
Реши да се върне към онова, което бе видял в очите на Андрос Гайл — разкъсаното хало. А след това очите му бяха различни. А нали успя да намушка Андрос в рамото онази нощ?
Заслепяващият нож създаваше Призмите. И същият нож бе отнел дарбата на Гавин.
— Какво си знаел? Какво означава това? — попита Куентин.
— Е, аз няма да ти кажа. Защото знам, че не можеш да пазиш тайни.
Младият луксиат посърна.
— Куент, майтапя се с тебе.
— Кажи ми тогава.
Кип завъртя глава.
— Не се шегувах, че няма да ти кажа. Защото няма. Ти си симпатяга, Куент, но не те познавам добре и не знам какво от нашите разговори луксиатите искат да споделяш с тях. Не бих ти се разсърдил, ако те принуждават. Много е трудно да се възпротивиш на някои от тях. Шегувах се, че не можеш да пазиш тайни.
— Но и това не беше шега, нали?
— Да, така си е. — Кип сви рамене. — Можеш да кажеш, че сам си противореча.
— Мога — изсумтя Куентин, — но от това няма да се почувствам по-добре.
Ето защо Андрос Гайл се беше настървил толкова заради ножа. А Кип го бе сметнал за чудовище, защото ножът беше по-важен за него от собствения му син. За Андрос обаче това не беше оръжие, а бъдещето на всички сатрапии. Заслепяващият нож беше разковничето за създаването на Призмите.
А майката на Кип — неговата хлътнала по опиати, преливаща от омраза майка, откраднала ножа преди седемнайсет години и избягала.
Което означавало, че Гавин не може да бъде заменен. Повечето Призми издържали по седем или четиринайсет години, но въпреки раздорите на Гавин със Спектъра и с баща му нямало как да изберат друг. Били останали без единственото средство, чрез което въздигали Призмите… и чрез което вероятно ги поваляли. Убивали Призмата с ножа, който отнемал цялата сила на този мъж или тази жена, а после някак я пренасял върху следващия или следващата.
Догадката му не обясняваше всичко. А как е било възможно Призмите да са двама по време на войната? Или как Дазен се е преструвал на Призма? Кип обаче знаеше, че оръжието е източник на огромна мощ. Убеди се сам в това.
Милостиви Оролам… Какво ли се е случвало, ако Призмата не иска да се откаже от властта и да умре? Обикновено са били млади. Защо да умират?