„За това си имаме Черна гвардия. Да охранява Призмата за благото на сатрапиите и да опази сатрапиите от Призмата.“
Не биха го превръщали във всеобщо зрелище, ако Призмата ядоса Спектъра толкова, че да гласуват за убийството. Задължително участва командирът и може би още един-двама. Убиват Призмата и отнемат дарбата. За доброто на сатрапиите.
Нямаше нищо чудно, че пазеха старателно тайната. Може и да беше необходимо. Всички притеглящи се изчерпваха и накрая трябваше да бъдат премахнати. Сигурно имаше някаква цена и за неспирното притегляне на Призмите. Дали не полудяваха накрая?
Призмите извършваха Освобождаването на другите притеглящи. Но пък ако го правеха черногвардейците — ако те погубваха накрая тези уплашени, съпротивяващи се мъже и жени, това нямаше да укрепи вярата на набожните, дори щеше да я разколебае.
Затова тези нощи бяха време за скръб и тъма.
— Изглеждаш много умърлушен — каза Куентин.
— Защото съм.
Значи Гавин Гайл вече не беше Призма. Дори ако черногвардейците го намереха, щеше да е безполезен за Хромария.
„Най-добре да намеря ножа, за да не ме изпревари Цветния принц.“
Андрос Гайл бе проумял всичко това незабавно. И бе започнал да осъществява плановете си, без да протака. Кип не знаеше дали да му се възхищава, или да го намрази още повече.
Но Гавин не беше мъртъв. За разлика от всички предшестващи го Призми, той бе оцелял. Защото беше единствен по рода си. Може би единственият в цялата история.
— Куентин, нали каза, че си разбрал как подреждат книгите по рафтовете тук?
— Едва вчера, честно. Сега вече няма да има трудности да намерим каквито и да било сведения за нечий род… или дори за Черните карти.
— Трябва да ти се доверя, Куентин. Но мога ли?
— Въпросът е нелогичен, не си ли съгласен? Ако не заслужавам доверие, няма ли да те уверя в обратното?
— Но ако заслужаваш доверие, ще изтъкнеш липсата на логика във въпроса — натърти Кип.
Куентин вдигна показалец с намерението да възрази, после отпусна ръката си. Отначало гледаше озадачено, но после в погледа му се прокрадна смътно задоволство, сякаш току-що бе научил от Кип особено полезно умение.
— Аха… Разбрах. Благодаря ти. И как да ти помогна?
— Няма да се занимаваме нито с родословия, нито с Черни карти. Искам да знам всичко, което успееш да намериш за Светлоносеца.
56.
— Аз благоговеех пред майка ти — каза Ейрени. — Тя ме взе под своя закрила, когато моята майка умря. Знаеше, че край мен няма други жени, които да ми бъдат пример. Разбира се, сега съм зрял човек и разбирам другата причина да се занимава с мен. За помирението между Маларгос и Гайл не беше задължително да има сватба. Понякога и близкото приятелство е достатъчно. Знаеше ли това?
Гавин седна на нара в килията. Взираше се в своята мъчителка изпод натежалите си клепачи. Третото ѝ идване при него през тези месеци. Вече бе загубил два пръста след тези срещи. Ако останеше без още един, не би могъл да хваща нищо както трябва с лявата ръка.
— Обясни ми ти, ако обичаш — изстърга гласът му.
Не бе говорил много през последните седмици. Тя го оставяше да изгние в това подземие.
— Въпросът ми не беше реторичен — увери го Ейрени. — Известно ли ти е какво се случи? До един момент Фелия Гайл ме навестяваше често, канеше ме да ѝ гостувам, а после… нищо. Дори не говореше с мен. Е, какво стана?
Той долови как отново я обзе странното напрежение. И най-лошо беше все по-силното му подозрение, че Ейрени Маларгос не е луда. Представяше си я като нормална жена, тласната към крайности от обстоятелствата, в които бе попаднала. Обстоятелства, твърде тясно свързани с рода Гайл.
— Не знам — отвърна той и докато си разтъркваше очите, едва не се одраска с превързаната ръка. — Убеден съм обаче, че все някак ще изкараш мен виновен. Как се справяш с убеждаването на твоя племенник да си мълчи?
— Случи се преди петнайсет години. Помисли. Защо Фелия Гайл изведнъж ме отритна?
Гавин си придаде глуповато изражение, докато умуваше. Нямаше нужда от много време, за да се досети. Отначало допусна, че причината е във войната или измамата, с която бе заел мястото на Гавин, но всичко това беше преди шестнайсет години. А преди петнайсет години Фелия Гайл бе научила, че Дервани Маларгос е оцелял във войната и след като бродил дълго из пущинаците, се запътил към дома си, понесъл в главата си тайната на Гавин. Нали преди своето Освобождаване тя призна, че първо се опитала да го подкупи, а след това изпратила пирати да пресрещнат кораба му. Отначало се оставила да я залъжат, че са го убили.